Ерих Ремарк - Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

Чува се бъбрене; тракане на високи токове. Лиза, това суетно зверче, значи, пак е обула обущата си, за да изглежда по-прелъстителна. Вратата към стаята на Георг изскърцва леко. Я гледай! Кой можеше да очаква това? Георг — тази тиха вода! Кога е успял?

Бурята се връща. Гръмотевиците стават по-силни и изведнъж, като дъжд от сребърни талери, водата плисва върху паважа. Нагоре политат фонтани от воден прах и полъхва освежаваща хладина. Навеждам се от прозореца и гледам този кипеж на мокротата. Водата вече блика от водосточните тръби, светкавици я озаряват и при тяхното пламване и угасване виждам как от стаята на Георг голите ръце на Лиза се протягат в дъжда, после виждам главата й и чувам нейния дрезгав глас. Плешивата глава на Георг не виждам. Той не е поклонник на природата.

Вратата на двора се отваря от удар с юмрук. Мокър като мишка, фелдфебелът Кнопф се клатушка навътре. От шапката му се стича вода. „Слава богу — мисля си, — в такова време няма нужда да мия с кофа вода след неговите свинщини!“ Но Кнопф ме разочарова. Той въобще не поглежда жертвата си — черния обелиск. Проклинайки и замахвайки към дъжда като към рояк комари, той се скрива у дома си. Водата е неговият най-голям враг.

Вземам слонския крак и изсипвам късчетата хартия на улицата. Дъждът бързо отнася любовните брътвежи на Ерна. „Парите победиха — мисля аз, — както винаги, при все че нищо не струват.“ Отивам до другия прозорец и гледам в градината. Там голямото дъждовно тържество е в разгара си — някаква зелена оргия на чифтосването, безсрамна и невинна. При блясъка на далечните светкавици виждам надгробната плоча за самоубиеца. Тя е сложена настрана, надписът е издълбан и блести в злато. Затварям прозореца и запалвам лампата. Долу Георг и Лиза си шепнат. Изведнъж моята стая ми се вижда ужасно празна. Пак отварям прозореца, вслушвам се в безименното плискане и решавам да поискам от книжаря Бауер като възнаграждение за частните уроци на сина му през последната седмица някоя книга върху йогите, самоотричането и самозадоволяването. С дихателни упражнения хората успявали да постигнат чудеса.

Преди да си легна да спя минавам покрай огледалото. Спирам се и гледам в него. „Какво има тук наистина? Откъде идва перспективата, която не съществува, дълбочината, която мами, пространството, което е плоскост? И кой е този, който ме гледа от огледалото, а не съществува?“

Поглеждам устните си, подпухнали и с коричка на ухапаното място, докосвам ги и някой насреща докосва една призрачна устна, която не съществува. Хиля се и един Никой отсреща се~хили. Поклащам глава и този Никой клати несъществуващата си глава. Кой от нас е „някой“? И кое е моето „аз“? Това там или преоблеченото в плът срещу него? Или има и нещо друго, нещо зад двамата? Побиват ме тръпки и угасвам лампата.

Ризенфелд удържа на думата си. Дворът е пълен с паметници и цокли. Полираните от всички страни са обковани в дъски и увити в зебло. Те са примадоните между надгробните камъни и трябва извънредно внимателно да се отнасяме към тях, за да не се очукат ръбовете им.

Целият персонал е на двора, за да помага и наблюдава. Дори старата госпожа Крол се навърта наоколо, проверява колко е черен и дребнозърнест гранитът и от време на време хвърля меланхоличен поглед към обелиска до вратата — единственото, което е останало от покупките на покойния й съпруг.

Курт Бах ръководи пренасянето на един грамаден блок пясъчник в работилницата му. От него ще се роди някой нов умираещ лъв, но този път не приведен, със зъбобол, а ревящ с последна сила и с пречупено копие в хълбока. Определен е за военен паметник на селото Вюстринген, в което се подвизава едно особено войнствено дружество на бойците под командата на запасния майор Волкенщайн. За Волкенщайн скърбящият лъв бе прекалено мекушав. Той на драго сърце би поръчал лъв с четири огнебълващи глави.

Разопаковаме и една пратка от Вюртембергската фабрика за метални изделия, пристигнала в същото време.

Четири орела, с разперени за полет криле, са наредени един до друг на земята, два от бронз и два от чугун. Те са тук, за да увенчаят други военни паметници и да въодушевяват младежта за нова война, защото, както запасният майор Волкенщайн убедително заявява някой път трябва да победим и ние най-сетне, и тогава горко на другите! Сега засега обаче орлите изглеждат само като грамадни кокошки, които се канят да снасят яйца; но когато кацнат като на трон горе на паметниците, това няма да е така. И генералите без униформа заприличват лесно на укротители на херинги, а даже и Волкенщайн в цивилни дрехи прилича само на дебел учител по физическо възпитание. Външността и дистанцията са всичко в нашето любимо отечество.