Жорж Санд - Индиана

— Исках да ти спестя тази мъка, скъпи Ландри, а ето че ти просто се чудиш как да ми отнемеш смелостта. Бъди мъж и не ми пречи и аз да бъда храбра, защото не можеш да си представиш колко смелост ми е необходима. Като си помисля само, че моят мъничък Жане ме търси и ме вика в този миг, чувствувам се тъй слаба, че ми иде да си разбия главата в камъните. Ах, моля те, Ландри, помогни ми, вместо да ме отклоняваш от дълга ми. Защото, ако не си отида днес, няма да си отида никога и ние сме загубени.

— Фаншон, Фаншон, не ти е нужна голяма смелост — отговори Ландри, — съжаляваш едно дете, което ще се утеши бързо-бързо, защото е дете! А не те е грижа за моето отчаяние! Ти не знаеш какво значи любов! Никога не си имала чувства към мен и ще ме забравиш скоро, тъй че може никога да не се върнеш.

— Ще се върна, Ландри, бог ми е свидетел, че ще се върна след една година, най-късно след две. И никога няма да те забравя, както никога няма да имам друг приятел и друг любим освен тебе.

— Друг приятел може би, Фаншон, защото ти никога няма да намериш приятел, който да ти се покорява, като мене, но за друг любим не съм сигурен. Кой би могъл да ме убеди в това?

— Аз мога да те убедя!

— Ти не знаеш нищо за любовта, Фадет, никога не си обичала! Когато дойде любовта, ще забравиш твоя клет Ландри. Ах, ако ме обичаше, както аз те обичам, никога не би ме напуснала така!

— Тъй ли мислиш, Ландри? — запита малката Фадет, като го погледна тъжно и сериозно. — Може би ти сам не знаеш какво говориш. Аз мисля, че сега любовта ме съветва, а не приятелството.

— Ако постъпваше тъй от любов, нямаше да ми е толкова мъчно! О, да, Фаншон, ако беше от любов, мисля, че почти щях да бъда щастлив в нещастието. Щях да повярвам на думата ти и щях да се надявам за бъдещето. Щях да бъда смел като теб, тъй е!… Но ти не си отиваш от любов, нали сама си ми го казвала толкова пъти, а и аз го разбрах, винаги си била тъй спокойна до мен!

— Ти мислиш, че не те обичам? Сигурен ли си?

И докато го гледаше, в очите й заблестяха сълзи; те се зарониха по страните й, а в същото време тя се усмихваше някак странно.

— Ах, боже мой, боже мой — въздъхна Ландри, като я взе в прегръдките си, — да можеше да съм се излъгал!

— Мисля, че наистина си се излъгал — отговори Фадет, все тъй през смях и сълзи. — Мисля, че още на тринадесет години клетото Щурче видя Ландри и оттогава няма очи за никого другиго. Сигурна съм, че когато тичаше след него по пътищата и полето, като му говореше глупости и го закачаше, за да го накара да й обърне внимание, не знаеше още какво прави, нито какво я привлича в него. Убедена съм, че когато един ден отиде да търси Силвине, знаейки, че на Ландри му е мъчно, и когато намери Силвине на брега на реката замислен с агънце на коленете, тя си поигра малко на магия, за да принуди Ландри да й дължи благодарност. Мисля също, че когато го оскърби в брода Рулет, тя го направи от яд и от мъка, че той никога вече оттогава не й проговори. Мисля, че когато пожела да танцуват, вече беше луда по него и се надяваше да му хареса с красивия си танц. Мисля също, че когато плачеше в каменоломната, плачеше от разкаяние и мъка, че не му се е понравила. Убедена съм, че когато той искаше да я целуне и тя му отказваше, когато той й говореше за любов, а тя му отговаряше с приятелство, правеше го от страх да не загуби любовта му, ако я задоволи много бързо. И най-сетне мисля, че ако тя заминава сега с разбито сърце, заминава с надеждата да се върне достойна за него в очите на всички и да може да стане негова жена, без семейството му да се чувствува огорчено и унизено.

Този път Ландри помисли, че наистина полудява. Той се смееше, викаше и плачеше, целуваше ръцете на Фаншон, роклята й, би целунал дори краката й, ако тя му позволеше, но тя го притегли до себе си и му подари една истинска любовна целувка, от която той едва не умря. Защото това беше първата целувка, която получаваше от нея, и изобщо първата истинска целувка от жена; Ландри се отпусна почти в несвяст край пътя, а тя прибра бързо вързопа си, поруменяла и засрамена, и изтича, като му забрани да я последва и му се закле, че ще се върне.

Ландри се подчини и се върна при гроздоберачите изненадан, че не се чувствува нещастен, както сам беше очаквал, толкова сладко е да знаеш, че те обичат и толкова силно е доверието, когато обичаш истински. Беше тъй доволен и тъй удивен, че не можа да се въздържи и заговори за чувствата си с младия Кайо, който също се удиви и възхити от малката Фадет — тя наистина беше устояла храбро срещу всяка слабост, макар да обичаше Ландри и той да я обичаше.