Жорж Санд - Индиана

— Слушай, Ландри — каза му тя, — винаги съм имала предчувствие, че това ще ни се случи, тъй че неведнъж съм размисляла как трябва да постъпим в такъв случай. Баща ти не е виновен, аз не му се сърдя. От голяма обич той се страхува, че си влюбен в момиче като мен. Прощавам му малко прекалената гордост и несправедливост, защото не можем да не се съгласим, че в детските си години аз действително бях твърде палава, нали и ти ме упрекна за това в деня, когато започна да ме обичаш. Ако от една година съм се поправила, това все още не е достатъчно той да бъде убеден, че вече съм друг човек. Трябва, значи, да мине още време, тогава малко по малко предубежденията ще отпаднат, грозните лъжи сами ще заглъхнат. Баща ти и майка ти ще видят, че съм разумна и не искам нито да те развращавам, нито да ти измъквам пари. Ще разберат обичта ми към теб и пак ще можем да се виждаме и да си говорим, без да се крием от никого; дотогава обаче трябва да се подчиниш на баща си, който, сигурна съм, ще ти забрани да ме посещаваш.

— Никога няма да намеря сили в себе си за това — каза Ландри, — предпочитам да се хвърля в реката.

— Е добре, ако ти не намериш сили, аз ще намеря и заради тебе — каза Фадет, — ще си отида, ще напусна родния дом за известно време. От два месеца ми предлагат добро място в града. Баба вече е тъй глуха и толкова стара, че почти не приготвя и не продава лекарства, а не може да дава и съвети. Тя има една много добра родственица, която й предлага да дойде да живее у дома, ще се грижи добре и за нея, и за моето малко Скакалче…

При мисълта да напусне това дете, което наред с Ландри обичаше най-много на света, гласът на малката Фадет се прекърши. Но тя събра сили и продължи.

— Сега той укрепна вече и може да мине без мен. Скоро ще приеме първото причастие и като ходи с другите деца да учи вероучение, няма да му е толкова мъчно, че съм заминала. Сигурно сам си забелязал, че вече е по-разумен и другите момченца не го дразнят. Разбери, Ландри, че тук трябва да ме позабравят, защото сега цялото селище се е надигнало срещу мен. Като не ме виждат година-две и се върна с добри свидетелства и с добро име, което мога да си извоювам много по-лесно другаде, отколкото тук, ще престанат да се занимават с мен и ние ще бъдем по-добри приятели от когато и да било.

Ландри не желаеше и да чуе за подобно предложение; изпадна в черно отчаяние и си отиде в Приш в такова състояние, че би предизвикал жал и в най-злото сърце.

Два дни по-късно, когато подготвяше лина за гроздобера, малкият Кайо се приближи до него и му каза:

— Слушай, Ландри, виждам, че ми се сърдиш и от известно време не ми говориш. Сигурно си мислиш, че аз съм разгласил любовта ти с малката Фадет. Обижда ме, че можеш да допуснеш такава мръсотия от моя страна! Кълна ти се в небето, че никога не съм споменавал нито дума и много ми е мъчно, че имаш толкова неприятности, защото винаги съм те почитал и никога не съм мислил лошо за малката Фадет. Мога дори да кажа, че уважавам тази девойка след случката в гълъбарника, за която и тя можеше да се разбъбри и за която никой никога нищо не узна, защото тя е възпитана. А би могла да го стори дори само да отмъсти на Мадлон, тъй като знае, че тя е причина за всичките тези клюки. Но Фадет си замълча и знаеш ли, Ландри, сега разбирам, че не бива да се доверяваме на външните фасони и уж доброто име. Фадет минаваше за лоша, пък се оказа добра, а Мадлон минаваше за добра, пък излезе подла не само спрямо Фадет и спрямо теб, а и спрямо мен, ако трябва да говорим за верността й.

На Ландри му беше приятно да слуша малкия Кайо. Думите му пооблекчиха мъката му.

— Причиниха ти много неприятности, клети Ландри — каза накрая малкият Кайо, — но можеш да се успокоиш, защото Фадет се държи както трябва. Чудесно е от нейна страна, че си отива, за да не тревожи семейството ти, казах го и на самата нея на сбогуване.

— Какво говориш? — възкликна Ландри. — Нима тя си отива?

— Ти не знаеше ли? — запита младежът. — Мислех, че сте се разбрали и че не я изпращаш, за да няма приказки. Сигурен съм, че замина. Мина покрай нас преди четвърт час. Носеше и вързоп. Отправи се към Шато-Мейан и сега не може да е по-далеч от Вией-Вил или от Юрмон.

Ландри остави остена и се затича; спря се чак когато настигна малката Фадет по пътя, който се вие между лозята на Юрмон и Фрамлен.

Там, изтощен от мъка и от тичане, се просна безмълвно насред пътя, но й направи знак с ръка, че само през трупа му ще мине. Когато се посъвзе малко, Фадет му каза: