Жорж Санд - Индиана

— Мари, харесвам те и много ми е мъчно, че ти не ме харесваш. Ако искаше да ме вземеш за мъж, нито тъстът, нито роднините, нито съседите, нито съветите на всички можеха да ме спрат да стана твой. Знам, че ще гледаш хубаво децата ми, че ще ги научиш да тачат спомена за майка си и когато съвестта ми е спокойна, ще е доволно и сърцето ми. Винаги съм изпитвал приятелско чувство към тебе, а сега съм тъй влюбен, че каквото и да ми поискаш, готов съм да го изпълня, кълна ти се! Разбери, моля ти се, колко те обичам и опитай се да забравиш възрастта ми! Съгласи се, че това е глупава измислица — тридесетгодишен мъж да се смята за стар. Пък аз съм на двадесет и осем години! Девойката се страхува, че ще я одумват, като вземе мъж с десет-дванадесет години по-стар от нея, защото такъв е обичаят в нашия край, но чувал съм да се говори, че другаде не държат на това. Напротив, дори предпочитат да дадат за закрила на младостта по-разумен мъж, опитен, отколкото някой младеж, дето може да се промени, и от порядъчен, за какъвто са го смятали, стане голям нехранимайко. При това не годините правят възрастта. То зависи от силата и здравето. Когато човек е изтощен от работа, от оскъдица или от лошо поведение, той е старец и на двадесет и пет години, докато аз… Но ти не ме слушаш, Мари.

— Не, Жермен, слушам ви, много внимателно дори — отговори малката Мари, — но си мисля какво ми е казвала винаги майка ми: че шестдесетгодишна жена е за оплакване, когато мъжът й е седемдесет или осемдесет и пет годишен и не може вече да я храни. Той става безсилен и тя трябва да се грижи за него точно във възрастта, когато сама почва да чувствува голяма нужда от грижи и почивка. Ей тъй завършват хората на сламена постеля.

— Родителите имат право да говорят така, съгласен съм, Мари, но защо хората да жертвуват цялата си младост, която е най-хубавото време в живота, за да предвиждат какво ще стане във възрастта, когато вече за нищо не ги бива и им е безразлично дали ще завършат тъй или иначе. За мен няма опасност да умра от глад на старини. Мога да събера нещичко, защото като живея с родителите на покойната си жена, работя много и не харча нищо. Освен това аз тъй ще те обичам, че няма да остарея. Когато човек е щастлив, той се запазва и аз чувствувам, че съм по-млад от Бастиен и по мога да те обичам. Защото той не те обича, много е глупав и е дете, как ще разбере колко хубава си ти, колко си добра и си създадена за любов! Хайде, Мари, не ме презирай, аз не съм лош човек; направих Катрин щастлива, на смъртния одър тя каза, че винаги е била доволна от мен и ми поръча да се задомя пак. Като че ли нейният дух заговори през устата на детето, когато то заспиваше. Не го ли чу какво каза? И как устицата му трепереше, докато гледаше във въздуха нещо, което ние не можехме да видим. То виждаше майка си, бъди сигурна в това, и тя му подсказваше да изрече, че иска ти да я заместиш.

— Жермен — отговори Мари, изненадана и замислена, — вие говорите честно и всичко, което казвате, е вярно. Сигурна съм, че няма да е грях да ви обичам, ако това не разсърди много домашните ви. Но кажете, какво да направя? Не сте ми по сърце. Обичам ви много и макар че възрастта ви сигурно не е лоша, тя ме плаши. За мен сте нещо друго, нещо като чичо или като кръстник, струва ми се, че ви дължа уважение, а и вие ще се държите с мене като с малко момиче, а не като с ваша жена, равна вам. Освен това приятелките ми сигурно ще ми се подиграват и макар да е глупаво да обръщаме внимание на одумките, мисля си, че ще се срамувам и ще ми бъде малко тъжно в деня на сватбата.

— Това са детинщини. Говориш като дете, Мари.

— Е, да, така е, аз съм дете и заради това се страхувам от човек, който е много по-разсъдлив. Ето че съм много млада за вас, щом вече ме укорявате, че говоря безразсъдно! Не мога да имам повече разум, отколкото ми позволява възрастта.

— Боже, боже, аз съм за ожалване, че не мога да кажа както трябва какво мисля! — извика Жермен. — Мари, вие не ме обичате, там е работата. Виждам ви се много прост и груб. Ако поне малко ме обичахте, нямаше да забелязвате така ясно недостатъците ми. Но вие не ме обичате, това е.

— Е, добре, това не е по моя вина — отговори тя, малко огорчена, че той не й говори вече на „ти“. — Направих всичко възможно, докато ви слушах, но колкото повече се мъча, толкова по-малко мога да си представя, че е възможно да бъдем мъж и жена.

Жермен не отговори. Той притисна главата си с ръце и малката Мари не можеше да разбере дали плаче, дали се сърди или е заспал. Тя се поразтревожи, като видя колко е мрачен, и се чудеше какво да мисли. Но не посмя да му говори повече и понеже беше се смутила от думите му, не й се спеше; зачака нетърпеливо да се зазори, като непрекъснато стъкваше огъня и бдеше над детето, за което Жермен като че ли изобщо не се сещаше. А той не спеше; не мислеше за съдбата си, не правеше смели проекти, нито планове за съблазняване. Чисто и просто страдаше, сърцето му тежеше като камък. Искаше му се да е умрял. Струваше му се, че работите му вървят от зле към по-зле и ако можеше да заплаче, щеше да плаче безспир. Към мъката му се примесваше и яд към самия него и той се задъхваше, без да може и без да иска да се съжалява.