Урсула Гуин - Четири пътя към прошката

— Защо си тръгнал с този собственик Боайба? — попитах го. — Не си ли свободен?

— Колкото и ти, скъпа.

Тогава не разбрах какво иска да каже.

— Нима Ерод не е могъл да защити поне тебе?

— Да, действително съм свободен — лицето му започна да се оживява и да губи първоначалната си мъртвешка безизразност. — Госпожа Боайба членува в Общността. Аз работя заедно с нея в Хаме. Опитвам се да издиря хората от Шомеке. Чухме, че някои от жените били в Зескра. Има ли и други такива, Ракам?

Гласът му беше мек и когато произнесе моето име, дъхът ми спря, буца заседна на гърлото ми. Аз се приближих и го хванах за ръката.

— Ратуал, Рамайо и Кео са още тук — казах. Момъкът нежно ме прегърна. — Уалсу е в лагера, стига да е жива.

Разплаках се. Не бях плакала, откакто Мио загина. Ахас също се обля в сълзи.

Поговорихме. И тогава, и сетне. Той ми обясни, че ние наистина сме свободни пред закона, но този закон не важи в именията. Правителството не се намесвало между собствениците и онези, които смятат за свои роби. Ако потърсим правата си, хората от Зескра можеха да ни убият — те се отнасяха към нас като към открадната стока и не искаха да се опозорят. Трябваше да избягаме (или да ни отвлекат) и после да се доберем до столицата, за да бъдем в безопасност.

Пък и не бяхме сигурни, че някой местен асет няма да ни предаде от завист или заради облаги. Сези-Туал беше единствената, на която напълно се доверявах.

С нейна помощ Ахас ни уреди бягството. Веднъж я помолих да тръгне с нас, ала тя заяви, че без документи ще бъде принудена все да се крие, а това ще е по-лошо дори от живота й в Зескра.

— Можеш да заминеш за Яйоуе — кимнах аз.

Жената се разсмя горчиво:

— Всичко, което знам за Яйоуе, е, че никой никога не се е върнал оттам. Защо да напускам този ад, щом ще попадна в друг?

Ратуал предпочете да не идва; тя беше любимка на красив млад господар и й харесваше да живее така. Рамайо, най-старата между нас от Шомеке, и петнайсетгодишната Кео пожелаха да дойдат. Сези-Туал разбра, че Уалсу е жива и работи на полето. Всъщност нейното бягство се оказа много по-сложно, отколкото нашето. Да изчезне от лагера бе направо немислимо. Остана й единствената възможност да опита през деня, под погледите на надзирателите и босовете. Трудно беше дори да се говори с нея, понеже стариците бяха недоверчиви. Но Сези-Туал успя да се свърже и моята бивша приятелка отсякла, че е готова на всичко само пак „да си види документа“.

Хеликоптерът на госпожа Боайба ни чакаше в края на голямо поле с наскоро прибрано геде. Бе късно лято. Рамайо, Кео и аз тръгнахме сутринта поотделно и в различно време. Тук не ни контролираха кой знае колко, защото и без това нямаше къде да идем. Зескра е толкова обширно имение, че даже някой роб да се отскубне, надали ще намери жива душа на много мили наоколо. Една по една ние се промъкнахме през нивите и горите, като вървяхме приведени и се криехме през целия път до хеликоптера, където ни посрещна Ахас. Сърцето ми биеше тъй силно, че едва дишах. Там останахме да чакаме Уалсу.

— Ето я! — седнала върху лявото крило на машината, Кео сочеше отвъд опалените стърнища.

Уалсу току-що бе напуснала горичката в отсрещния край на полето. Тичаше равномерно и тежко, не като човек, който е уплашен от нещо. Но внезапно спря. Обърна се. В първия момент така и не разбрахме защо. После забелязахме двама мъже, които излязоха зад сенките на дърветата подире й.

Тя не бягаше от надзирателите, водейки ги към нас. Напротив, хукна насреща им. Скочи срещу тях като дива котка. Ето че се чу сух пукот. Докато падаше, момичето повлече и единия от мъжете със себе си. Другият стреля още веднъж и още веднъж.

— Да влизаме — викна Ахас. — Веднага!

Ние се вмъкнахме в самолета и той се издигна нагоре тъкмо в мига, когато Уалсу направи огромния си скок към смъртта, към свободата.

Сгънах моя документ за освобождение и го прибрах в малко пакетче. Не го пусках от ръката си през цялото време на полета ни и след като се приземихме. Скоро поехме с наемна кола по улиците на града. Щом Ахас видя какво крия в шепа, каза, че няма защо да се безпокоя. Нашите освободителни заповеди били регистрирани в правителствената канцелария и щели да бъдат зачитани тук. Допълни, че вече сме свободни хора. Били сме гареоти , тоест собственици, които не притежават асети.

— Както господин Ерод — кимна той.

Не го разбрах съвсем. Много неща трябваше да научавам тепърва. Продължавах да стискам безценния документ; накрая му намерих сигурно място, където да го мушна. Пазя го до ден-днешен.