Урсула Гуин - Четири пътя към прошката

В късния следобед всички домашни асети застанахме пред параклиса на Мадона Туал за панихидата. Опечалени, ние слушахме песните и молитвите, които долитаха отвътре. Босовете бяха докарали и хората от лагера, те също стояха зад гърба ни. Процесията излезе, белите носилки минаха покрай нас, пламнаха огньове и димът започна да се издига към небето. Още преди пушекът да спре, новият господар пристъпи напред.

Ерод се качи на малка височинка и извади такъв гръмък глас, с какъвто изобщо не бях го чувала да говори. Всъщност в Къщата той само шептеше сред мрака. Ала ето че този ден думите му огласяха цялата околност. Изправи се, чернокож, с бели траурни одежди, нямаше дори двайсет години, и каза:

— Чуй ме, народе! Досега сте били роби, отсега нататък ще бъдете свободни. До днес сте били моя собственост, а оттук нататък ставате господари на съдбата си. Тази сутрин изпратих до правителството акт за освобождаване на всеки асет от имението — общо четиристотин и единайсет мъже, жени и деца. Ако утре дойдете в кабинета ми в работното крило, ще ви раздам документите. Там всички вие сте регистрирани като пълноценни личности . Никой няма право да ви закрепости отново. Вече можете да живеете, както сами намерите за добре. Всеки ще получи пари, за да започне своя нов живот. Не толкова, колкото сте изкарали с целия си тежък труд за нас, но толкова, колкото имам в хазната. Аз напускам Шомеке. Ще замина за столицата, където ще работя за освобождението на милионите уерелиански роби. Денят на свободата, озарил Яйоуе, скоро ще настъпи и тук. Който иска да се присъедини към мене, да заповяда. Предстои ни много работа.

Съвсем точно си спомням неговите думи. Ако човек не умее да чете и главата му не е задръстена с образи от телеекрана, изреченото слово се забива дълбоко в съзнанието.

Щом Ерод свърши, се възцари такова дълбоко мълчание, каквото никога не бях чувала. После един лекар протестира, че карантината ще бъде нарушена.

— Злото отиде в пламъците — каза младежът и посочи тъмния дим, издигащ се нагоре. — Това място беше прокълнато, но повече никаква злина няма да излезе от Шомеке!

При тези думи хората от лагера леко надигнаха глас. Той постепенно стана все по-силен, докато прерасна в ликуващ вик, примесен с виене, плач, писъци, песни. „Божичко, Камие! Божичко, Камие!“ — крещяха мъжете. Една старица мина напред — беше баба ми. Тя започна да крачи сред нас, асетите от Къщата, сякаш бяхме песъчинки. Спря на известно разстояние от Ерод. Народът се смълча, за да я чуе какво ще каже.

— Господарю, да не би да искаш да ни изхвърлиш от нашите домове? — попита Досе.

— Не — отвърна той. — Те са ваши, както и земята наоколо. Можете да я обработвате, а реколтата й ще бъде за вас. Това е вашият имот и вие сте свободни!

Сега виковете се надигнаха отново, толкова силни, че закрих ушите си с ръце. Разбира се, аз също плачех и отдавах възхвали на наследника и Бог Камие заедно с тълпата.

Танцувахме и пяхме пред горящите клади до залез-слънце. Най-сетне стариците поведоха хората обратно към лагера, като им напомниха, че още нямат документи. Ние, домашните, вървяхме разпръснати към Къщата и обсъждахме какво ще стане утре, когато ще си получим свободата, заплатите и земята.

Целия следващ ден Ерод седя в работното крило. Оформяше удостоверения на всички поотделно и раздаваше равно количество пари: сто кю в брой плюс ордер за пет хиляди в районната банка, които не можеха да се теглят по-рано от четирийсет дни. Накрая обясни, че прави това, за да не използват средствата безскрупулно — нека първо решат как да ги употребят най-добре. Посъветва ги да се сдружат и да управляват имението по демократичен начин.

— Господи, пари в банката! — викаше един куц старец и подскачаше на кривите си крака. — Ах, чудо невидяно!

Ерод им каза, че ако искат, могат да си запазят капитала и да се свържат с организацията Хаме. Тя ще да им помогне да стигнат до съседния свят.

— О, о, Яй-о-уе — запя някой и те подхванаха мелодията с променен текст:

Пяха я през целия ден. Нямаше сила, която да изтрие тъгата на нейните стихове. Ще ми се да плача сега, когато си спомням онзи момент.

На следващата сутрин Ерод отпътува. Изгаряше от нетърпение да напусне мястото, където е бил толкова нещастен, и да започне нов живот в столицата, борейки се за свобода. Не се сбогува с мен. Взе Геу и Ахас със себе си. Лекарите, техните помощници и асети бяха заминали преди него. Всички гледахме как самолетът му се издига във въздуха.