Урсула Гуин - Четири пътя към прошката

Върнахме се в Къщата. Тя приличаше на мъртва. Нямаше собственици, нито някой, който да ни каже какво да правим.

Двете с майка ми отидохме да си съберем дрехите. Не разговаряхме много, но ни беше съвсем ясно, че не бива да останем тук. Чухме как другите жени трополят из беца, тършуват по стаите на госпожа Тезайо, претърсват шкафовете й, смеят се и пищят от вълнение, откривайки скъпоценности. От залата се носеха гласове на босове. Без да пророним думичка, с Йоуа взехме в ръце, каквото имахме, и излязохме през една задна врата. Промъкнахме се край живия плет в градината, после тичахме почти през целия път.

Голямата порта на лагера зееше.

Как да ви обясня нашите чувства, когато я видяхме така широко отворена? Нима би могло да се опише това?

Ерод не знаеше нищо за управлението на имението, понеже с него се разпореждаха босовете. И той беше затворник тук. Бе живял със своите екрани, със своите мечти, със своите представи.

Стариците бяха прекарали цялата нощ в планове какво да правят и как да обединят бившите асети, та да се защитават от нападение. На сутринта, когато двете с майка ми пристигнахме, територията се охраняваше от роби с подръчни инструменти, приспособени вместо оръжия. Бяха избрали и главатар — силен, симпатичен на всички полски работник. По такъв начин се надяваха да задържат младите мъже в лагера.

Към обяд тази надежда почна да се руши. Младежите направо бяха като обезумели. Те се втурнаха към Къщата, за да ограбят, каквото могат. Босовете стреляха по тях през прозорците и мнозина намазаха куршума. Други успяха да избягат. Наглите босове продължиха да се укриват там и да се наливат с виното на Шомеке. Собствениците от съседни колонии им изпратиха хеликоптери с подкрепления. Чувахме как машините се приземяват последователно. Робините, които не бяха напуснали дома, сега останаха в техни ръце.

Що се отнася до лагера, вратите му се затвориха отново. За по-голяма сигурност преместихме солидните лостове от външната към вътрешната страна, но посред нощ ония атакуваха с тежки трактори и събориха стената. Повече от стотина нападатели нахлуха на тълпи. Бяха въоръжени с пушки, а ние се биехме с полски сечива и цепеници. Само неколцина гадове паднаха ранени или убити. Врагът унищожи колкото си поиска от нас, после започна да насилва. Това трая през цялата нощ.

Група господари отведоха всички старици и мъже и ги застреляха между очите, сякаш бяха животни. И баба Досе беше между тях. Нямах представа какво стана с майка ми. На сутринта в кръвта по земята се търкаляха листове — документите за освобождение.

Нас, десетина момичета и млади жени, ни подкарали като стадо с някакъв камион и ни стоварили на летището. Там с грубости и тояги ни натъпкали в хеликоптер и ни издигнали горе. В онзи момент съм била в безсъзнание. Просто съобщавам онова, което ми разказаха по-късно.

Озовахме се в лагер, твърде подобен на предишния. Даже си помислих, че са ни върнали обратно. Наблъскаха ни вътре, като ни накараха да минем по стълбата на крепостните. Още нямаше обяд и работниците бяха на обекта; заварихме само деца и възрастни хора. Стариците дойдоха при нас озлобени и сърдити. В началото дори не разбирах защо всички са ми непознати. Оглеждах се за Йоуа.

Явно ги бяхме уплашили, защото си мислеха, че сме нарушили закона. Напоследък робите от колониите бяха започнали да бягат по градовете. Смятаха ни за размирници, които ще им навлекат само неприятности. Но все пак ни помогнаха да се измием и да се настаним близо до укреплението на крепостните. Казаха, че няма празни колиби; после ни уведомиха, че това било имението Зескра. Не пожелаха да чуят за случая в Шомеке. Не искаха да поемат и нашите грижи.

Спахме без подслон на земята. През нощта няколко асети прескочиха рова и ни изнасилиха. Никой не им попречи, наоколо нямаше жива душа да се застъпи за нас. Ние бяхме слаби и болни, за да реагираме. Едно момиче на име Абие опита да се съпротивява. Мъжете я пребиха до безсъзнание. На сутринта не можеше нито да говори, нито да ходи. Когато ни взеха, босовете не я пипнаха. И друго девойче бе зарязано — много добра работничка с белези по лицето. Докато ние се отдалечавахме, аз гледах към нея и изведнъж се сетих: това беше Уалсу, моята някогашна приятелка. Не бяхме се познали. Тя остана седнала сред праха, отпуснала тежко глава.

Пет от нас бяха заведени в голямата Къща на Зескра. Там, в крилото на робините, ми се върна замалко надеждата, понеже бях добре обучена за домакинска работа. Но тогава изобщо не знаех колко различни са местните богаташи. Сградата беше пълна с хора, със собственици и босове. Семейството бе наистина внушително — не един господар, както в Шомеке, ами десетки, заедно с цялата им свита роднини и гости. Тъй че тук имаше трийсет-четирийсет души откъм мъжката страна, още толкова в беца и над петдесет човека домашна прислуга. Оказа се, че ние трябва да се превърнем в жени за употреба.