Грегъри Робъртс - Шантарам

И чак тогава, в това индийско село, в тази първа нощ, докато се унасях върху сала под ромон от гласове, а очите ми бяха пълни със звезди, едва тогава, когато нечий чужд баща протегна ръка, за да ме утеши, и положи грубата мазолеста длан на беден земеделец на рамото ми, едва там и тогава проумях и почувствах какви страдания съм причинил и в какво съм се превърнал — болката и страха, и загубата, и глупавото непростимо пропиляване на всичко. Сърцето ми се сломи от срам и мъка. Внезапно осъзнах колко много плач се таи в мен и колко малко обич. Най-сетне осъзнах колко съм самотен.

Ала не можех да откликна. Моята култура добре ме беше научила на всичко погрешно. Затова продължих да лежа съвсем неподвижно, безмълвно. Но душата няма култура. Душата няма национална принадлежност. Душата няма цвят, акцент и начин на живот. Душата е вечна. Тя е една. И когато сърцето изживява своите мигове на истина и на скръб, душата не може да бъде усмирена.

Стиснах зъби срещу звездите. Затворих очи. Отдадох се на съня. Една от причините да копнеем за любов и да я търсим така отчаяно е, че любовта е единственият лек за самотата, и за срама, и за мъката. Но някои чувства се спотайват толкова дълбоко в сърцето, че само самотата може да ти помогне да ги намериш отново. Някои истини за самия теб са толкова болезнени, че само срамът може да ти помогне да живееш с тях. А някои неща просто са толкова тъжни, че само душата ти може да плаче вместо теб.

Бащата на Прабакер ми показа село Сундер, но майка му бе тази, която ме накара да се почувствам там у дома си. Животът й — с неговите радости и тъги — обгърна моя с лекотата, с която червеният й шал понякога загръщаше плачещо дете, преминаващо край нейния праг. Историята й, която постепенно научавах месец след месец, се превърна в житейска история на много хора, включително и на мен самия. А любовта и стремежът й да познае истината за моята душа и да ме обича, промениха живота ми.

Когато я срещнах за първи път, Рухмабай Каре — беше на четирийсет години, в разцвета на силите и на обществения си престиж. Тя беше с цяла глава по-висока от съпруга си и когато стояха един до друг, разликата в ръста в съчетание с пищната й, закръглена фигура, създаваше фалшивото впечатление, че е някаква амазонка. Черната й коса, блестяща от кокосовото масло, никога не беше подстригвана и величественото въже на плитката й стигаше коленете. Кожата й бе мургава. Очите — с цвета на кехлибар с обков от розово злато. Бялото на очите й винаги розовееше и й придаваше вид, сякаш току-що е плакала или ей сега ще се разплаче. Големият процеп между двата й предни зъба придаваше на усмивката и палава дяволитост, а великолепната гърбица на орловия нос надаряваше сериозния й израз с властна авторитетност. Челото й беше високо и широко, точно като челото на Прабакер, а изпъкналите извивки на скулите й бяха планините, от чиито върхове кехлибарените й очи оглеждаха света. Имаше бърза мисъл и изпитваше дълбоко състрадание към неволите на другите. Не се месеше в споровете на съседите си, докато не я помолеха да даде мнението си, и тогава обикновено имаше последната дума. Беше жена, достойна за възхищение и копнеж, но посланието, излъчвано от очите и осанката й, бе категорично: решиш ли да я обидиш или да я унижиш, рискуваш много.

Силната й личност се радваше на високо обществено положение в селото, което се дължеше на земите на Кишан и на начина, по който тя управляваше малкото състояние. Беше се омъжила за Кишан с уреден брак. Срамежливо шестнайсетгодишно девойче, тя надникнала иззад завесата, за да зърне годеника си, и тогава го видяла за пръв и единствен път преди сватбата. Когато се научих да говоря езика й що-годе сносно, тя ми разказа с обезоръжаваща откровеност колко разочарована се почувствала, когато го съзряла за пръв път. Бил нисък. Кожата му, загоряла от селския труд до тъмнокафявия цвят на пръстта, била по-тъмна от нейната и това я разтревожило. Ръцете му били груби, говорел дрезгаво. Дрехите му били чисти, но износени. И бил неграмотен. Баща й бил началник на селския съвет — панчаят — и Рухмабай четяла и пишела на хинди и марати. Когато видяла Кишан за пръв път, сърцето й така бясно се разтуптяло, издавайки тайните й, че тя се уплашила да не би той да го чуе. Била убедена, че не е способна да го обикне, и че се омъжва за човек под нейното положение.

Точно в мига, когато стигнала до това обезпокоително прозрение, Кишан извърнал глава и се втренчил в мястото, където се била скрила зад завесата. Тя била сигурна, че не я вижда, ала той така се втренчил, сякаш я гледа в очите. А после се усмихнал. И това била най-голямата усмивка, която била виждала някога — лъчезарна и пропита от неудържимо добро настроение. Тя се вгледала в тази чудна усмивка и я обзело странно чувство. Усмихнала му се в отговор, въпреки мислите си преди миг, и усетила как я обзема чувство на благополучие и необяснима, разтърсваща жизнерадост. Всичко ще се нареди — промълвил гласът на сърцето й. — Всичко ще е както трябва. И тя разбрала, точно както аз разбрах още щом видях Прабакер за първи път, че мъж, който се усмихва така сърдечно, не би могъл умишлено да стори зло и да навреди на никого.