Грегъри Робъртс - Шантарам

— За Бога! — въздъхнах и се изкикотих за последно. — Яздих през сто планини и прекосих десет реки, почти винаги през нощта, цял месец, и всичко беше наред. И влизам в лагера, увиснал на врата на коня си като тъпа маймуна!

— Не ме карай да започвам пак! — изкиска се Халед и се хвана за хълбока.

Засмях се и аз и въпреки че бях изтощен и понасях примирено присмеха, не исках да се смея повече и се извърнах надясно, за да избегна погледа му. Нашите ранени бяха подслонени под камуфлажен платнен навес. В сенките до него мъжете разтоварваха конете и внасяха товара в пещерата. Видях Хабиб да влачи нещо дълго и тежко зад редицата от работници, все по-надълбоко в мрака нататък.

— Какво… — започнах, все още захилен. — Какво прави там Хабиб?

Разтревоженият Халед веднага скочи на крака. Неговата тревога накара и мен да скоча бързо след него. Изтичахме до редицата от камъни в единия край на плоското планинско плато, заобиколихме ги и го видяхме коленичил, яхнал човешко тяло. Беше Сидики. Докато вниманието на всички бе погълнато от денковете, Хабиб беше изтеглил безчувствения мъж изпод платнения навес. Точно когато дойдохме при него, Хабиб заби дългия си нож в шията му и завъртя китка. Краката на Сидики потръпнаха едва-едва и замряха. Хабиб извади ножа, обърна се и видя, че го гледаме. Ужасът и гневът по лицата ни като че само накара лудостта в очите му да се разгори още повече. Той се ухили.

— Кадер! — изкрещя Халед с лице, пребледняло като окъпаните от лунна светлина камъни наоколо. — Кадербай! Иддар ао! Ела тук!

В отговор чух вик някъде зад нас, но не помръднах. Не откъсвах очи от Хабиб. Той се обърна към мен, прескочи с крак убития и приклекна, все едно се готвеше да ми се нахвърли. Ненормална усмивка изкриви чертите му, но очите му потъмняха — може би от страх, а може би от лукавство. Бързо извърна глава и я килна под странен ъгъл, сякаш се вслушваше с дива ярост в някакъв слаб звук, идещ от далечния мрак. Не чувах нищо, освен шумовете от лагера зад гърба ми и тихите ридания на вятъра, носещ се по каньоните, пропастите и тайните пътеки. В този миг земята, планините, самата страна Афганистан ми се сториха толкова пустинни, толкова лишени от красота и нежност, сякаш пейзажът все едно изобразяваше лудостта на Хабиб. Почувствах се попаднал в клопката на каменния лабиринт на затъналия му в халюцинации мозък.

Докато той се ослушваше, напрегнат като животно пред скок, извърнал лице, аз откопчах кобура си. Извадих пистолета. Дишайки тежко, започнах механично да следвам инструкциите на Кадер; осъзнах какво правя чак когато свалих предпазителя, заредих го и щракнах с ударника. Звуците накараха Хабиб да се обърне към мен. Той погледна пистолета в ръката ми. Беше прицелен в гърдите му. Бавно, почти премалял, ме погледна в очите. Продължаваше да стиска дългия нож. Не знам какво изражение е имало лицето ми на лунната светлина. Не ще да е било добро. Бях взел решение — ако помръднеше и милиметър към мен, щях да натисна спусъка толкова пъти, колкото бяха нужни да го довърша.

Усмивката му премина в хилене или поне приличаше на хилене. Устните му се размърдаха, главата му се разтърси, но не се чу звук.

И очите му, без изобщо да забелязват Халед, се втренчиха в моите и предадоха посланието си. И тогава го чух, чух гласа му в ума си. „Виждаш ли? — говореха те. — Прав съм, че не се доверявам на никого от вас… Вие искате да ме убиете… Всички вие… Искате да умра… Но няма нищо… Не се сърдя… Разрешавам ти… Искам да го направиш…“

Чухме зад нас някакъв звук, стъпка. Двамата с Халед подскочихме, обърнахме се и видяхме, че към нас тичат Кадер, Назир и Ахмед Заде. Когато пак се обърнахме, Хабиб го нямаше.

— Какво има? — попита Кадер.

— Хабиб — отвърна Халед, взирайки се в мрака за някаква следа от безумеца. — Той полудя… Той е луд… Той уби Сидики… Довлече тялото му тук и му преряза гърлото.

— Къде е? — попита сърдито Назир.

— Не знам — отвърна Халед, клатейки глава. — Лин, ти видя ли го накъде тръгна?

— Не. Обърнах се заедно с теб и видях Кадер, но после него просто го нямаше. Сигурно е скочил в пропастта.

— Не може да е скочил — намръщи се Халед. — Дълбока е към петдесет метра. Няма как да е скочил.

Абдел Кадер бе коленичил до мъртвеца и шепнеше молитви, вдигнал длани нагоре.

— Утре можем да го потърсим. — Ахмед положи длан на рамото на Халед, за да го успокои, и погледна небето. — Луната скоро ще залезе и няма да можем да правим нищо, а имаме още много работа: Не се безпокой. Ако е още тук, утре ще го намерим. А ако не го намерим… ако го няма… може би това не е най-лошото за нас, non ?