Хорхе Борхес - Смърт и компас

Под хладнокръвните й заповеди корабите се спуснаха в открито море срещу опасността.

Тринайсет години продължиха методично провежданите й приключения. Армията се състоеше от шест ескадри, подвизаващи се под знамена с различен цвят: червено, жълто, зелено, черно, лилаво и змийско сиво, което се развяваше на капитанския кораб. Командирите се наричаха Птица и Камък, Отмъщението на Водите в Утринта, Съкровището на Екипажа, Вълна с Много Риби и Високо Слънце. Правилникът, написан лично от вдовицата Чин, гласи:

„Всички стоки, прехвърлени от борда на вражески кораби, ще се пренасят в един склад, където ще бъдат описвани. По-късно ще бъде предадена на всеки пират една пета част от придобитото. Останалото ще се пази в склада. Нарушението на тази заповед се наказва със смърт“.

„Пират, напуснал мястото си без специално разрешение, ще се наказва с пробиване на ушите, извършено публично. При повторно нарушение от този род наказанието е смърт“.

„Забранено е на палубата да се извършва сношение с жените, отвлечени от селата; допуска се в трюма, и то само с разрешението на надзирателя. Нарушението на тази заповед се наказва със смърт“.

Според сведенията на някои пленници дажбата на тези пирати се състояла главно от сухар, угоени мишки и варен ориз, а в дни на битки те слагали барут в алкохола си. Карти и подправени зарове, чашка алкохол и играта „фантан“, измамната лула опиум — и жените утешавали скуката им. Предпочитали да се бият с две саби едновременно. Преди абордаж натривали скулите и тялото си с настойка от чесън; смятали, че това е сигурен талисман срещу смъртоносните огнестрелни оръжия.

Членовете на екипажа пътували с жените си, а капитанът — със своя харем от пет-шест жени, които се подновявали при всяка победа.

Към средата на 1809 година бе издаден указ на императора, от който ще цитирам първата и последната част. Мнозина не харесаха стила му.

„Жалки и порочни мъже, жени, които тъпчат насъщния хляб, мъже, които пренебрегват бирниците и воплите на сираците, на чиито долни дрехи са изобразени феникс и дракон, мъже, които отричат истината на печатното слово, мъже, които проливат сълзи, когато гледат на север, нарушават спокойствието на моретата. С повредени и неустойчиви кораби те ден и нощ се противопоставят на бурите. Мислите им не са добронамерени — те не са и никога не са били истински приятели на мореплавателя. Далеч от мисълта да му помагат, те го нападат със свиреп устрем, като го разоряват, нанасят му рани, убиват го. Така нарушават естествените закони на вселената, затова реките преливат, крайбрежията се наводняват, децата се обръщат срещу родителите си и сушата и дъждовете промениха началата си…“

„… Затова, адмирале Куо Лан, заповядвам ти да накажеш виновните. Не забравяй, че милосърдието е императорски атрибут и че би било самонадеяно да се опитваш изведнъж да го придобиеш. Бъди безпощаден, бъди справедлив, бъди изпълнителен, бъди победоносен!“

Беглото споменаване, че корабите били повредени, беше, естествено, невярно, но имаше за цел да повдигне куража на воините на Куо Лан. Деветдесет дни по-късно силите на вдовицата Чин се сблъскаха със силите на Централната империя. Близо хиляда кораба се сражаваха от зори до залез-слънце. Смесен хор от камбани, тъпани, топовни гърмежи, ругатни, гонгове и предсказания съпътстваше сражението. Силите на Империята бяха разбити. Така и не им се удаде случай да проявят нито забраненото милосърдие, нито препоръчаната жестокост. Куо Лан изпълни един ритуал, който нашите победени генерали обикновено предпочитат да избягват: той се самоуби.

Тогава шестстотинте бойни джонки и четирийсетте хиляди пирати — победители на надменната Вдовица — тръгнаха от устието на река Сидзян на горе срещу течението, като се отдадоха на пожари и сеч, устройваха ужасяващи празненства и оставяха безброй сираци по двата бряга. Цели села бяха изравнени със земята. Само в едно от тях пленниците бяха повече от хиляда. Сто и двайсет жени, потърсили несигурното убежище по близките тръстики и оризища, бяха намерени, защото ги издаде неудържимият плач на едно дете; след това те бяха продадени в Макао. Макар и далечни, вестите за злощастните сълзи и убийства стигнаха до ушите на Дзяцин, Сина на Небето. Някои историци уверяват, че това го опечалило по-малко, отколкото разгрома на неговата наказателна експедиция. Така или иначе, той организира втора експедиция, ужасяваща по броя на знамената, моряците, войниците, оръжията, провизиите, гадателите и астролозите. Този път командването бе възложено на Тин Куей. Това огромно множество от кораби тръгна от делтата на Сидзян на горе и препречи пътя на пиратския флот. Вдовицата се приготви за бой. Тя знаеше, че битката ще бъде тежка, много тежка, почти безнадеждна; след дълги нощи и месеци на грабежи и безделие хората й се бяха отпуснали. А битката все не започваше. Без да бърза, слънцето изгряваше и залязваше над трептящите тръстики. Мъжете и оръжията бяха нащрек. По обед горещината беше непоносима, а следобедната почивка — безкрайна.