Хорхе Борхес - Смърт и компас

Тези постепенни финтове (тягостни като игра с маски, при която никога не се знае кой кой е) пропускат истинското му име — ако се осмелим да повярваме, че на този свят съществува такова нещо, като истинско име. Факт е, че в гражданския регистър на Уилямсбърг, Бруклин, е вписано името Едуард Остерман, впоследствие поамериканчено на Ийстмън. Колкото и да е странно, този буен злодей всъщност е бил евреин. Баща му бил собственик на ресторант, от онези, където предлагат кошер 25 25 Ритуално чиста и подходяща за употреба храна според еврейските закони — бел.прев. ; там мъже с бради на равини могат безопасно да поглъщат обезкървеното и трижди чисто месо на телета, заклани по най-праведен начин. Някъде към 1892-ра, когато бил деветнайсетгодишен, Ийстмън отворил развъдник за птици с помощта на баща си. Да наблюдава с любопитство света на животните, да съзерцава техните дребни решения и непроницаема невинност — това било страст, която го съпътствала до края на дните му. В по-късните си бляскави години, когато отказвал презрително пурите на луничавите важни клечки от Тамани Хол и посещавал най-луксозните бардаци с един от първите автомобили в града (машина, която изглеждала като отроче на гондолата), той отворил втори привиден магазин, подслоняващ сто чистопородни котки и повече от четиристотин гълъба; нито едно от тези създания не се продавало на каквато и да е цена. Обичал всяко от тях и често се разхождал из квартала си с една щастлива котка на ръце и няколко други, които го следвали неотлъчно.

Бил обрулен, но внушителен мъж. Имал къс бичи врат, непревземаема гръд, дълги ръце на побойник, счупен нос; лицето му, макар и нашарено с белези, не било тъй впечатляващо, както тялото. Бил кривокрак като ездач или моряк. Можел да мине без риза или сако, но не и без шапка с малка периферия, нахлупена върху циклопската глава. Споменът за него все още не е угаснал. Физически именно той е послужил за модел на типичния гангстер от филмите, а не пухкавият и женствен Капоне. Казват, че Уолайм бил нает в Холивуд, защото чертите му недвусмислено напомняли тези на окаяния Мънк Ийстмън… Последният често обхождал своята престъпна империя със синьоперест гълъб на рамото, досущ като бик с птица на гърба.

Към 1894-та в Ню Йорк имало безброй обществени танцувални салони. Ийстмън бил нает в един от тях, за да поддържа реда. Преданието гласи, че импресариото не искал да го вземе на работа, и Мънк показал, че притежава нужните умения, като сразил с гръм и трясък двамата гиганти, които заемали тази служба. Той изпълнявал длъжността до 1899-а сам и всяващ страх у всички.

За всеки кавгаджия, когото укротявал, правел с ножа си резка върху грубата си сопа. Една нощ някакво лъщящо голо теме, което клюмало над халба бира, привлякло вниманието му и той проснал собственика му в несвяст със свиреп удар. „Липсваше ми една резка, за да станат петдесет!“, обяснил Ийстмън впоследствие.

От 1899-а нататък Ийстмън вече бил не просто прочут. Той бил главатар на един важен избирателен район в града и събирал солидни такси от къщите с червените фенери, от игралните домове, уличните проститутки и всевъзможните разбойници на това гнусно феодално имение. Разни комитети се обръщали към него, когато трябвало да се извърши престъпление; търсели го и частни лица. Ето какви били тарифите му: откъснато ухо — 15 долара; счупен крак — 19; прострелян крак — 25; наръгване с нож — 25; окончателно разчистване на сметките — 100. Понякога, за да не изгуби навиците си, Ийстмън лично извършвал поръчката.

Един териториален спор (деликатен и мрачен като всички въпроси, които международното право заобикаля) го изправил срещу Пол Кели, прочут главатар на друга банда. Границата между районите им била определена с изстрели и улични схватки между патрулите. Веднъж на зазоряване Ийстмън я пресякъл и петима от хората на Кели го нападнали. Със светкавичните си маймунски ръце и сопата успял да повали трима, но другите го простреляли два пъти в корема и го оставили там, смятайки го за умрял. Ийстмън запушил горещите рани с показалец и палец и тръгнал към болницата, залитайки като пиян. Животът, силната треска и смъртта си го оспорвали няколко седмици, но устните му не се унижили да издадат нападателите му. Когато излязъл от болницата, войната вече била в разгара си и продължила в неспирни престрелки чак до 19 август 1903-та.

Стотина юначаги, смътно различни от фотографиите, които някой ден съвсем ще избелеят в справочниците; стотина юначаги, пропити с тютюнев дим и алкохолни пари; стотина юначаги със сламени шапки и пъстроцветни ленти; стотина юначаги, страдащи (кой повече, кой по-малко) от срамни болести, от развалени зъби, от белодробни или бъбречни проблеми; стотина юначаги, тъй незначителни или великолепни, както героите на Троя или Хунин 26 26 Град на югозапад от Перу, място на прочуто сражение (6 август 1824 г.) между националистичните сили, предвождани от Симон Боливар, и роялистите начело с Хосе де Кантерак. Последните имали отначало превес, докато ариергардът им не бил атакуван от перуански хусари под командването на Исидоро Суарес — един от предшествениците на Борхес, който в различна степен и в различни образи се явява в много от творбите му. Роялистите били разгромени — бел.прев. — това били мъжете, които повели тази черна битка в сянката на въздушната железница. За повод послужил данъкът, който гангстерите на Кели поискали от един игрален дом, намиращ се под покровителството на Мънк Ийстмън. Един от хората на Кели бил убит и последвалата престрелка прераснала в сражение, в което се включили безброй револвери. Иззад прикритието на високите стълбове мъже с гладко обръснати брадички стреляли мълчаливо и така се превърнали в център на един обзет от ужас кръг от наети коли, возещи нетърпеливи подкрепления, стиснали колтове в юмруците си. Какво ли са чувствали главните герои на тази битка? Първо (според мен), жестокото убеждение, че безсмисленият грохот на сто пистолета ще ги унищожи незабавно; второ (според мен), не по-малко погрешната увереност, че щом първоначалният залп не ги е повалил, значи са неуязвими. Сигурно е само, че са се сражавали с жар под прикритието на металните парапети и нощта. Силите на реда на два пъти опитали да се намесят и двата пъти били отблъснати. При първия слаб проблясък на зората битката стихнала, сякаш била нещо безсрамно или призрачно. Под огромните арки, издигнати от инженерите, останали да лежат седем тежко ранени мъже, четири трупа и един мъртъв гълъб.