Хорхе Борхес - Смърт и компас

Тогава отново усетих онова гъмжене, онова движение, за което вече споменах. Стори ми се, че влажната градина, която заобикаля къщата, е претъпкана с невидими хора. Тези хора бяха Албърт и аз, тайни, отрудени и проявяващи се под различни форми в други измерения на времето. Вдигнах поглед и изведнъж кошмарът се разпръсна. В жълтата и черна градина имаше само един-единствен човек; но този човек бе огромен като статуя и се приближаваше по пътеката и беше самият капитан Ричард Мадън.

— Бъдещето вече настъпи — отговорих, — но аз съм ваш приятел. Може ли отново да погледна писмото?

Албърт стана. Отвори чекмеджето на високото писалище, като за миг ми обърна гръб. Вече бях приготвил револвера. Стрелях много внимателно; Албърт се свлече на пода, без стон. Кълна се, че умря намясто; все едно че гръм го бе ударил.

Останалото е нереално и без значение. Мадън нахълта в стаята и ме задържа. Бях осъден на обесване. Беше отвращаващо, но аз победих; бях успял да съобщя в Берлин тайното име на града, който трябваше да нападнат. Вчера го бомбардираха; прочетох това в същите вестници, които съобщаваха на Англия, че изтъкнатият синолог Стивън Албърт е бил убит от някакъв непознат на име Ю Дзън. Лидерът е разшифровал загадката. Той знаеше, че задачата ми беше да посоча (въпреки грохота на войната) града, който се нарича Албърт, и е разбрал, че не съм намерил друг начин, освен да убия човек с това име. Лидерът не знае (никой не може да знае) за дълбокото ми разкаяние и умора“.

Макар и не тъй тромаво написани, разказите в тази книга не се различават от онези, които съставят предишната. Може би ще трябва да подчертая два от тях: „Смърт и компас“ и „Фунес паметливият“. Вторият представлява дълга метафора на безсънието. Първият, въпреки немските и скандинавските имена, се развива в един Буенос Айрес на сънищата; криволичещата „Рю дьо Тулон“ е „Пасео де Хулио“, а вила „Тристлъо Роа“ е хотелът, където Хърбърт Аш получи (и навярно никога не прочете) единайсети том от една въображаема енциклопедия. Вече бях написал тази измислица, когато ми се стори, че си заслужава да разширя времето и пространството, които тя обхваща: отмъщението можеше да се предава по наследство, периодите от време да се изчисляват в години, даже в столетия, първата буква на Името да се произнася в Исландия, втората — в Мексико, третата — в Индостан. Да добавя ли, че сред хасидите е имало и светци и че жертвоприношението на четири живота с цел добиването на четирите букви, които образуват Името, е фантазия, продиктувана от самата форма на моя разказ?

Буенос Айрес, 29 август 1944 г.

P.S. Добавих към този том три разказа: „Югът“, „Сектата на Феникса“ и „Краят“. С изключение на един герой — Рекабарен, чиято неподвижност и пасивност служат за контраст, нищо или почти нищо в краткото развитие на последния разказ не е измислено от мен; цялото му съдържание е скрито в една прочута книга, а аз пръв го разкрих или поне пръв обявих това. В алегорията на Феникса си поставих за задача да загатна едно общо дело — Тайната, да го внуша колебливо, постепенно и в крайна сметка недвусмислено; не зная до каква степен съм успял. Що се отнася до „Юга“, който може би е най-добрият ми разказ, ще се задоволя с предупреждението, че може да се чете не само като пряко повествование за измислени събития, но и по съвсем различен начин.

Шопенхауер, Де Куинси, Стивънсън, Маутнер, Шоу, Честъртън и Леон Блоа съставят разнородния списък на авторите, които постоянно препрочитам. Струва ми се, че в христологичната фантазия, озаглавена „Три версии за деянието на Юда“, долавям далечното влияние на последния от изброените.

Х.Л.Б.

Помня го (въпреки че нямам право да произнасям тази свещена дума — само един човек на земята имаше това право и той е мъртъв) с тъмна китка пасифлора в ръка, гледащ я тъй, както никой друг не може да я гледа, дори и да се взира в нея от предутринния до вечерния здрач цял живот. Помня мрачното му лице с индиански черти, необичайно далечно — зад цигарата. Помня (така ми се струва) тънките му ловки пръсти. До тия пръсти помня кратунка за мате с герба на Banda Oriental 117 . Помня жълтата сламена щора на прозореца, изписана със смътен езерен пейзаж. Помня ясно гласа му — бавния и сърдит носов говор на старите жители от предградията без днешната италианска напевност. Виждал съм го не повече от три пъти; последния път — през 1887 година… Много одобрявам идеята всички, които са го познавали, да напишат нещо за него; моят разказ може би ще е най-краткият (и вероятно най-оскъдният) в книгата, която ще издадете, но със сигурност няма да е най-безпристрастният. Аз съм един жалък аржентинец и затова не мога да пея дитирамби — задължителен жанр в Уругвай, когато темата е някой уругваец. Драскач, фукльо, столично конте ; Фунес не е изричал тези обидни думи, но аз напълно съзнавам, че за него бях въплъщения на тия жалки прозвища. Педро Леандро Ипуче 118пише, че Фунес е предтеча на свръхчовеците, „един самороден местен Заратустра“; няма да споря, но не бива да забравяме, че този момък от Фрай Бентос беше в известно отношение безнадеждно ограничен.