Хорхе Борхес - Смърт и компас

В яркия кръг на лампата лицето му беше несъмнено лице на старец, но в него имаше нещо непреклонно и даже безсмъртно. Той прочете бавно и точно две версии на една и съща епическа глава от романа. В първата една войска се придвижва напред към някаква битка, като прекосява пуста планина; ужасът от мрака и камъните кара войниците да презират живота и те успяват лесно да победят; във втората версия същата войска прекосява дворец, в който се чества някакъв празник; блестящата битка им се струва продължение на празника и те постигат победа. Слушах с истинско преклонение тези старинни измислици; може би се възхищавах не толкова на тях, колкото на обстоятелството, че бяха творение на моята кръв и че един човек от една далечна империя ги възпроизвеждаше за мен — по време на едно отчаяно приключение — на един западен остров. Спомням си последните думи, които се повтаряха като тайна заповед във всяка версия: Така се сражаваха героите — прекрасното им сърце бе спокойно, мечът им унищожаващ, — примирени да убиват и да умрат .

От този миг нататък почувствах както наоколо, така и в собственото си бедно тяло някакво незримо и неосезаемо гъмжене. Не движението на войските, раздалечаващи се, вървящи успоредно и накрая обединяващи се, а едно по-недостъпно, но близко вълнение, което те по някакъв начин предопределяха. Стивън Албърт продължи:

— Не вярвам вашият прочут праотец да си е играл ненужно, създавайки различни варианти. Не мисля, че въобще е вероятно да е пожертвал тринайсет години за безкрайното изпълнение на този реторичен експеримент. Във вашата страна романът е второстепенен жанр, а по онова време дори презрян. Цуй Бън е бил гениален романист, но също така и литератор, и мислител, който несъмнено не се е смятал за обикновен романист. Свидетелствата на негови съвременници доказват — и животът го потвърждава, — че той е имал метафизични и мистични влечения, философските противоречия заемат значителна част от романа. Зная, че от всички проблеми нито един не го е измъчвал и вълнувал толкова много, колкото необхватният проблем за времето. А сега забележете: това е единственият проблем, който отсъства от страниците на Градината . Той дори не използва думата, която означава време . Вие как си обяснявате този съзнателен пропуск?

Изразих няколко предположения, но всички бяха неубедителни. Обсъдихме ги; накрая Стивън Албърт запита:

— В една гатанка, на която отговорът е шахмат, коя е единствената забранена дума?

Помислих за миг и отговорих:

— Думата шахмат .

— Точно така — каза Албърт. — Градината с разклоняващите се пътеки е огромна притча или гатанка, чийто отговор е думата «време»; ето тайната причина, поради която тази дума не се споменава в нея. Да се пропуска винаги една дума, да се прибягва до неподходящи метафори и очевидни парафрази, е може би най-превзетият начин да се посочи тази дума. Именно обиколния начин е избрал потайният Цуй Бън във всяка криволица на безкрайния си роман. Сравних стотици ръкописи, поправих грешките, допуснати поради небрежността на преписваните, предположих, че в този хаос има някакъв план. Възстанових — или поне смятам, че съм възстановил — първоначалния ред, преведох цялата творба — установих, че думата време не е употребена нито веднъж. Обяснението е очевидно. Градината с разклоняващите се пътеки е непълно, но не невярно изображение на вселената, така както я е схващал Цуй Бън. За разлика от Нютон и Шопенхауер вашият праотец не е вярвал в едно време — еднородно и абсолютно; той е вярвал в безкрайни поредици от времена, в нарастваща и главозамайваща мрежа от раздалечаващи се, сливащи се и протичащи успоредно времена. Тази мрежа от времена, които се приближават, разклоняват се, пресичат се или които в продължение на векове се пренебрегват, тази мрежа обхваща всички възможности. В повечето от тези времена ние не съществуваме; в някои от тях съществувате вие, а аз — не; в други съществувам аз, но не и вие; в трети съществуваме и двамата. В сегашното време, което благоприятната случайност ми е отредила, вие дойдохте у дома ми; в друго време, преминавайки градината, вие ме намирате мъртъв; в трето аз изричам същите тези думи, но всъщност съм някакво недоразумение, някакъв призрак.

— Във всички времена — произнесох ясно, но не без трепет — ви благодаря и ви се прекланям за това, че пресъздадохте Градината на Цуй Бън.

— Не във всички — прошепна той с усмивка. — Времето се разклонява вечно в безброй бъдещи времена. В едно от тях аз съм ваш враг.