Ерих Кестнер - Презгранично пътуване. Изчезналата миниатюра

— Че нали ако бяха влезли направо в номер 177, щяха да ги открият?

— А пък тъй тъкмо навреме успяха да се изплъзнат от полицията — каза Зайлер.

— Разбира се — рече келнерът. Но веднага се сепна.

— Все пак ги пипнаха! — Той поразмисли малко и додаде. — Иди, че се оправи! Но това с избата трябва да е вярно.

— Защо?

— Крадците изглеждаха много опърпани. Целите им костюми бяха посипани с мазилка като на бояджии. От нищо нещо не става.

Младият човек не беше особено зарадван да чуе това.

„Хубаво ще изглежда жилището ми — помисли си с примирение той. — Какво щастие, че не мога да го видя сега.“

Келнерът изчезна навътре в кафенето, но веднага излезе пак.

— Писмо за господин Зайлер. Предадено е преди минута.

Зайлер разкъса плика. Писмото гласеше:

БИ ТРЯБВАЛО ДА СЕ СРЕЩНЕМ ПО-РАНО И ТО НЕ КАТО КОНКУРЕНТИ, А КАТО СЪДРУЖНИЦИ. МОЖЕ БИ ДРУГ ПЪТ — ТОЗИ ПЪТ МЕ ПРЕВЪЗХОЖДАТЕ. МОИТЕ УВАЖЕНИЯ.

Младият човек пъхна писмото в джоба си и се огледа. Търсеше господин с бяла брада и тъмни очила. Напразно.

Втурна се вътре в кафенето.

— Госпожице — извика той при бюфета, — кой предаде писмото за мен?

— Един едър, възрастен господин.

— С бяла брада ли?

— Не. Гладко избръснат.

— Естествено! — извика Зайлер.

— Господинът имаше вид на учен — каза госпожицата при бюфета.

— Би трябвало да го видите още когато имаше брада! Тогава изглеждаше като цял университет!

Зайлер се втурна обратно в градинката пред кафенето и седна отново до Щруве, който композираше върху мраморната плоча на масата. Беше изтеглил с едно моливче пет паралелни линии и сега рисуваше по тях нота до нота.

Зайлер недоволно оглеждаше улицата. Изведнъж подскочи като наелектризиран и се вкопчи в ръката на Щруве.

— Не ми пречи! — изръмжа приятелят му.

Композиторът изсвири тихо и нежно с уста мелодията, която беше записал с ноти. Приличаше на някое дете на игрище.

— Слушай! — Зайлер разтърси композитора. — Виждаш ли ей там елегантния господин в таксито?

— Зад колата с мебелите ли? До трамвая?

— Да. Таксито не може да мине. Имаме щастие. Слушай, момчето ми! Ако предадеш тоя господин жив и здрав в полицейското управление, ще получиш от мен една целувка по челото.

— Остави тая работа!

— Направи ми това удоволствие. Руди!

— Но как мога да викам полицията да арестуват човек, когото изобщо не познавам!

— Той е главатар на банда крадци!

— Ако толкова те интересува, тогава бъди така добър да си го хванеш сам!

— Нямам време — каза Зайлер. — Руди, хайде, тръгвай! След това ще ти разправя кой се е подвизавал в Копенхаген като господин Щруве!

— Онзи, който е мишкувал под мое име ли?

— Тъкмо той! — Зайлер сключи ръце умолително. — Но заминавай веднага! Колата с мебелите може всеки миг да се отмести! И тогава оня тип ще офейка!

— Откъде познаваш ти фалшивия Щруве?

Зайлер се наведе напред и прошепна нещо на ухото на своя приятел. (Прошепна го, та читателите да не могат още да узнаят какво каза.)

— Аха. И тогава, значи, ще ми покажем моя двойник?

Щруве вече трепереше от възбуда.

— Е, да, разбира се!

— Толкова отблизо, че да мога да му залепя една?

— Още по-отблизо! Но сега заминавай! И запомни номера на автомобила.

— Фурнозо в октави! — извика Щруве, нахлупи шапката върху главата си, махна на едно празно такси и се отправи на необуздан лов.

Зайлер плати на келнера и се упъти към съседния ъгъл, където чакаха таксита. Седна в първата кола и каза на шофьора:

— „Йоркщрасе“, ъгъла с улица „Бел-Алианс“. Но бързо! Можете да си спестите заобикалянията. Зная пътя.

Ирене Трюбнер беше завършила разказа си. Не бе прибавила нищо и само малко премълча. Сега седеше безмълвно в удобното кресло на Йозеф II и чакаше присъдата си.

— Браво! — каза господин Щайнхьовел. — Браво! Държала сте се чудесно. Можете да се гордеете с хрумването си да дадете на господин Кюлц имитацията вместо оригинала. И защо укорявате себе си заради нападението във Варнемюнде? Мило дете, в тъмното заведение миниатюрата непременно щеше да ви бъде открадната! Така или иначе. Ако не от мнимия Щруве, тогава толкова по-сигурно от бандата. Холбайн е изчезнал. И при все това аз съм доволен от вас.

— Много сте добър, господин Щайнхьовел!

— Добър ли? — запита учуден старият изящен господин. — Старая се само да бъде справедлив. За един стар човек това не е много трудно.

Телефонът иззвъня.

Господин Щайнхьовел се изправи и отиде при апарат.