Джоан Роулинг - Вакантен пост

— Обри! — провикна се радостно Хауърд и за пръв път пристъпи напред да посрещне новодошлия. — Какво правиш? Как е Джулия? Получи ли поканата ми?

— Извинявай, не…

— За шейсет и петия ми рожден ден? Тук, в събота… вечерта след изборите.

— О, да, да. Хауърд, тук отвън чака една млада дама. Казва, че била от „Ярвил енд Дистрикт Газет“. Алисън нечия си?

— Хм — каза Хауърд. — Странно. Аз току-що й пратих статията ми. Онази, в отговор на Феърбрадър… Вероятно в тази връзка нещо… Сега ще отида да видя.

И се заклати към изхода, изпълнен със смътни предчувствия. Беше съвсем близо до вратата, когато през нея влезе Парминдер — намръщена, както винаги, мина право покрай него, без да го поздрави, а той, като никога, не я попита: „Как сме, Парминдер?“.

Отвън на тротоара стоеше млада блондинка с ореол на несломима бодрост, която Хауърд мигновено разпозна като равностойна на собствената му непоколебимост. Ниската и набита жена държеше бележник и разглеждаше изрязаните над двойната врата инициали на Суитлъв.

— Здравейте, здравейте — изрече леко задъхано Хауърд. — Вие сте Алисън, така ли? Хауърд Молисън. Не ми казвайте, че сте били целия този път само за да ми кажете, че не мога да пиша като хората.

Тя грейна и сграби протегнатата му ръка.

— А, не, статията ви много ни харесва — успокои го. — Но като гледам колко интересно взе да става, реших да присъствам на заседанието ви. Нали не възразявате? Доколкото знам, допускате пресата. Вече прегледах целия ви правилник.

И както приказваше, се упъти към вратата.

— Да, да, за пресата е разрешено — каза Хауърд, следвайки я по петите, преди да се спре учтиво на входа да я пропусне пред себе си. — Освен когато обсъждаме поверителни дела, естествено.

Тя го погледна през рамо и той успя да мерне зъбите й, въпреки че бе почнало да се смрачава.

— Като онези анонимни обвинения във форума ви ли? От Призрака на Бари Феърбрадър?

— Хайде сега — изхриптя Хауърд и отвърна на усмивката й. — И те ли се водят за новини? Един-два глупави коментара по интернет?

— Само един-два ли? Някой ми спомена, че повечето били свалени от сайта.

— Не, не, някой категорично греши — заяви Хауърд. — Доколкото ми е известно, става дума само за два или три. Досадни глупости. Лично аз — взе да импровизира Хауърд — ги смятам за хлапашка работа.

— „Хлапашка“ в смисъл?

— Ами точно това. Тийнейджърско забавление.

— За какво му е на един тийнейджър да се захваща с общински съветници? — попита тя, продължавайки да се усмихва. — И доколкото разбирам, един от упоменатите вече е уволнен. Вероятно заради отправените му от вашия сайт обвинения.

— За пръв път чувам — послъга Хауърд.

Шърли беше срещнала Рут предния ден в болницата и му беше доложила.

— От дневния ви ред виждам — каза Алисън на влизане в силно осветената зала, — че се каните да обсъждате „Белчапъл“. В статиите си и вие, и господин Феърбрадър повдигате солидни аргументи в полза на съответните ви позиции… В редакцията се получиха доста писма, след като излезе материалът на господин Феърбрадър. А това много радва нашия главен редактор. Всичко, което кара хората да ни пишат писма…

— Да, видях ги — каза Хауърд. — Но почти никой не се изказва в полза на клиниката, нали?

Насядалите около масата съветници ги гледаха. Алисън Дженкинс отвърна на погледите им, без да сваля невъзмутимата си усмивка.

— Мога ли да ви предложа да седнете — каза Хауърд, посегна към наредените един върху друг столове и леко позадъхан, постави един на четири метра от масата.

— Благодаря — рече тя и го придърпа с два метра по-напред.

— Дами и господа — провикна се Хауърд, — тази вечер имаме посетител в галерията за журналисти: госпожица Алисън Дженкинс от „Ярвил енд Дистрикт Газет“.

Неколцина проявиха интерес, та дори и радост по повод появата на Алисън, но повечето я изгледаха с подозрение. Хауърд пристъпи към челото на масата под въпросителните погледи на Обри и Шърли.

— Призрака на Бари Феърбрадър — подхвърли им Хауърд под сурдинка и внимателно се настани на пластмасовия стол (един вече беше поддал под килограмите му на по-предишното заседание). — И „Белчапъл“. А, ето го и Тони! — провикна се, та Обри чак подскочи. — Влизай, Тони, заповядай. Предлагам да изчакаме още две минути за Хенри и Шийла, а?

Тихите разговори около масата бяха малко по-приглушени от друг път. Алисън Дженкинс вече записваше нещо в бележника си. Всичко е заради оня проклет Феърбрадър , мина му през ума на Хауърд. Той обичаше да кани журналисти. И за част от секундата Хауърд се улови, че си мисли за Бари и за Призрака като за един и същ човек — раздорник и приживе, и в смъртта.