Умберто Еко - Нулев брой

— Дори само имената на тези личности ще бъдат новина — каза доволно Симеи, който си водеше бележки. — Помислете си, господа, Пол дьо Грание дьо Касаняк, Ликастро (как беше?) Грималди Ласкарис Комнин Вентимиля, Карло Ставала от Флавини…

— … Роберт Басараб фон Бранкован Кимкяшвили — напомни му победоносно Лучиди.

— Смятам — добавих аз, — че мнозина от нашите читатели някога са получавали подобни предложения и ще им помогнем да се защитят от подобни спекулации.

Симеи се поколеба за миг и каза, че трябва да го обмисли. На другия ден явно се беше информирал и ни съобщи, че нашият издател се нарича Командора, защото е почетен с това звание от командването на ордена на Дева Мария във Витлеем:

— Оказва се, че орденът на Дева Мария във Витлеем е друга бира. Автентичният орден е на Дева Мария в Йерусалим, или по-точно l’Ordo fratrum domus hospitalis Sanctae Mariae Teutonicorum in Jerusalem, признат от понтификалния годишник. Разбира се, вече и на него не бих се доверил с всички каши, които забъркват във Ватикана, но във всеки случай е сигурно, че командорът на Дева Мария във Витлеем е като кмета на Бенгоди. А вие искате да публикуваме материал, който хвърля сянка на съмнение или дори на присмех върху ордена на нашия Командор? Нека да оставим всеки на неговите илюзии. Съжалявам, Лучиди, но трябва да изхвърлим в коша хубавата ви статия.

— Казвате, че за всяка статия трябва да проверяваме дали харесва на Командора? — попита Камбриа, както винаги специалист по тъпите въпроси.

— Задължително — отвърна Симеи. — Той е нашата опорна точка, както се казва.

В този момент Мая събра кураж и разказа за едно възможно разследване. Историята беше следната: в района на Порта Тичинезе, в една зона, която става все по-туристическа, имало пицария-ресторант, който се наричал „Паля е Фиено“. Мая, която живеела на каналите, минавала край нея от години. И от години тази пицария, просторна, през прозорците се виждали поне сто места, била неизменно и отчаяно празна с изключение на някой и друг турист, който пиел кафе на масичките отвън. Заведението не било запуснато, Мая отишла веднъж, от любопитство, и била сама с изключение на някакво семейство на двайсетина маси от нея. Поръчала си специалитета на заведението, четвъртинка бяло вино и ябълков сладкиш, всичко било прекрасно и на разумна цена, сервитьорите били много любезни. Та, ако някой управлява толкова голямо заведение, с персонал, кухня и така нататък, в което от години не ходи никой, ако има ум в главата, трябва да се отърве от него. Но „Паля е Фиено“ си стоял отворен, ден след ден, може би от десет години, приблизително три хиляди шестстотин и петдесет дни.

— Тук има някаква загадка — отбеляза Костанца.

— Чак пък толкова — отвърна Мая. — Обяснението е очевидно: това е заведение на триадите или на мафията, или на камората, купено е с мръсни пари и е добра инвестиция на светло. Но, ще кажете вие, инвестицията е вече направена в стойността на пространството и биха могли да го държат затворен, без да хвърлят още пари. Но не, заведението работи. Защо?

— Защо? — попита, както винаги, Камбриа. Отговорът показа, че мозъчето на Мая щрака.

— Заведението служи, за да се перат ден след ден мръсни пари, които постъпват непрекъснато. Обслужваш шепата клиенти, които идват вечер, но после пускаш куп касови бележки, сякаш си имал стотина клиенти. Обявяваш приходите и ги слагаш в банката и вероятно за да не биеш на очи с всичкия този кеш, защото никой не е платил с кредитна карта, си открил сметки в двайсет различни банки. На този капитал, вече законен, плащаш данъци, след като щедро си покрил разходите по управлението и снабдяването (не е трудно да си намериш фалшиви фактури). Знае се, че като переш мръсни пари, трябва да предвидиш загуба от петдесет процента. С тази система губиш много по-малко.

— Но как да се докаже всичко това? — попита Палатино.

— Просто — отвърна Мая. — На вечеря отиват двама финансови инспектори, може би мъж и жена, с вид на съпрузи, хапват и се оглеждат, виждат, че има, да кажем, още само двама клиенти. На другия ден от финансовия надзор отиват на проверка, откриват, че има издадени сто касови бележки, и искам да видя как ще отговорят онези.

— Не е толкова просто — отбелязах аз. — Двамата инспектори отиват, да речем, в осем, но колкото и да ядат, след девет трябва да си тръгнат, иначе ще станат подозрителни. Кой ще докаже, че стотината клиенти не са дошли между девет и полунощ? Тогава трябва да изпратиш поне три или четири двойки инспектори, за да покриеш цялата вечер. А и да има проверка на другата сутрин, какво от това? Инспекторите ликуват, когато открият, че някой не декларира приходите си, но какво могат да направят, ако някой декларира твърде много приходи? Онези могат да кажат, че им се е развалил касовият апарат, че всичко е отишло по дяволите. И какво ще направиш тогава? Втора проверка ли? Онези не са глупави, вече са идентифицирали инспекторите и когато те се върнат, няма да отпечатват фалшиви касови бележки. Иначе финансовите трябва да продължат да ги проверяват много вечери поред, като държат на крак половин войска, която да лапа пици, и за около година може би биха ги докарали до фалит, но е вероятно да им омръзне по-скоро, защото имат и друга работа.