Джеймс Клавел - Вихрушка

— Все още не знам. Изпратих писмо на Дюк по Джони Хог в сряда.

— Това е опасно, нали?

— И да, и не. Джони Хог е куриер, на който може да се разчита, но е голям проблем да имаш безопасни комуникации. Том Локхарт скоро ще бъде в Ковис — знаеш ли за Загрос?

— Много добре. Ония в планините всички са щури. А какво става със стария Руди?

— Още не знам как да се свържа с него безопасно. Може би Мак ще знае. Утре сутринта пътувам със 125 до Техеран и ще трябва да поговорим на летището. После се връщам направо тук и имам резервация за нощния полет до Лондон.

— Малко насилваш нещата, а, старче?

— Имам няколко проблема, Скраг. — Гавалан гледаше втренчено чашата си, разсеяно въртеше уискито около ледените кубчета. Покрай тях минаваха други гости на хотела. Три от тях бяха момичета по бански със златист тен, дълги черни коси и небрежно преметнати около раменете им хавлии. Скрагър ги забеляза, въздъхна, после отново насочи вниманието си към Гавалан.

— Анди, може би ще трябва до ден-два да върна Касиги в „Иран-Тода“. Старият Джордж се кланя доземи, откакто Касиги се съгласи да плаща по два долара отгоре. Касиги смята, че към Коледа цената ще достигне двадесет долара на варел.

Гавалан се разтревожи.

— Ако наистина стане, това ще предизвика вълна от сътресения във всички индустриализирани страни. Инфлацията отново силно ще нарасне. Предполагам, че ако въобще някой го разбира, това са те.

В момента, в който Скрагър спомена Касиги и „Тода“, той реагира незабавно. „Струан“ осигуряваше екипажи и бази за много от корабите, построени от „Тода“, а и бяха стари съдружници.

— Преди години познавах шефа на Касиги Хиро Тода. Споменавал ли го е някога?

— Не, не, никога. Откъде го познаваш? От Япония?

— Не, от Хонконг. „Тода“ правеше бизнес със „Струан“ — компанията, в която работех. По онова време беше „Тода Шипинг“, главно корабостроене, а не огромният конгломерат, който са днес. — Лицето на Гавалан доби студен израз. — Моето семейство бяха търговци в Шанхай от време оно, но нашата компания беше повече или по-малко пометена през Първата световна война, после се присъединихме към „Струан“. Моят старец беше в Нанкин през тридесет и първа, когато японците го завладяха, после го заловиха в Шанхай точно след Пърл Харбър и така и не успя да се измъкне от лагерите. — Гавалан наблюдаваше отблясъците на чашата си с нарастваща меланхолия. — Загубихме доста тлъсти парчета в Шанхай и Нанкин. Никога няма да им простя за това, което направиха в Китай, никога, но в края на краищата ние трябва да продължаваме, нали? Трябва да заровим един ден томахавката, макар че е най-добре да не забравяме белезите от зъби.

— Това се отнася и за мен. — Скрагър вдигна рамене. — Касиги изглежда свестен.

— Къде е той сега?

— В Кувейт. Утре се връща и трябва да го закарам в Ленгех за консултации.

— Ако отидеш до „Иран-Тода“, мислиш ли, че ще можеш да прескочиш да видиш Руди? Може би и да го подпиташ?

— Точно така, това е добра идея, Анди.

— Когато видиш Касиги, спомени му, че познавам шефа му.

— Разбира се, разбира се, ще го направя. Бих могъл да го питам дали… — Той спря и погледна над рамото на Гавалан. — Виж, Анди, каква прекрасна гледка!

Гавалан се обърна назад, на запад. Залезът беше неземен — кармин и пурпур, кафе и злато обагряха далечните облаци; слънцето, почти на три четвърти под хоризонта, потопяваше в кръв водите на залива. Полъхът на вятъра трептеше в светлината на свещите върху колосаните покривки, вече постлани за вечеря на терасата.

— Прав си, Скраг — съгласи се той веднага. — Сега не е време да бъдеш сериозен, това може да почака. Няма на света гледка, подобна на залеза.

— А? — Скрагър се взираше в него с отсъстващ поглед. — За Бога, нямах предвид залеза, имах предвид тази мацка.

Гавалан въздъхна. Мацето беше Паула Джанкани, току-що излизаше от басейна под тях, с бикини, които бяха по-скоро намек, с искрящи от залеза като скъпоценни мъниста капчици вода по мургавата кожа. Тя изсуши краката, ръцете и гърба си, после отново краката, уви се в ефирна плажна наметка. Изцяло и щастливо съзнаваше, че наоколо няма мъж, който да не оценява високо нейното представление, или жена, която да не й завижда.

— Голям мръсник си, Скраг.

Скрагър се засмя.

— Една радост си имам в този живот, пръч такъв! Ама тази Паула е неповторима.

Гавалан я изучаваше.

— Е, у италианските момичета изобщо има нещо супер специално, но тази млада дама… тя не е удивително красива като Шаразад и няма екзотичната загадъчност на Азадех… но съм съгласен — Паула е голяма работа.