Михаил Булгаков - Майстора и Маргарита

— Вярно — отвърна Берлиоз, — но се боя, че никой не е в състояние да потвърди истинността на онова, което ни разказахте.

— О, не! Има кой да го потвърди! — много уверено отвърна професорът, който изведнъж заговори на лош руски, и неочаквано помами тайнствено двамата приятели да се приближат още към него.

Те се наведоха от двете му страни и той каза, но вече без какъвто и да било акцент, който, дявол знае защо, ту изчезваше, ту се появяваше:

— Работата е там… — професорът плахо се озърна и зашепна, — че аз присъствах лично на всичко това. Бях на балкона при Пилат Понтийски и в градината, когато той разговаряше с Каиафа, а също и на подиума, само че тайно, инкогнито, тъй да се каже, и ви моля никому нито дума и абсолютна тайна!… Шшшт!

Настъпи мълчание и Берлиоз пребледня.

— Вие… вие откога сте в Москва? — с треперещ глас попита той.

— О, аз току-що, само преди миг пристигнах в Москва — отвърна смутено професорът и едва сега приятелите се сетиха да надникнат по-внимателно в очите му и се убедиха, че лявото, зеленото, е съвсем безумно, а дясното е празно, черно и мъртво.

„Ето обяснението на всичко! — си каза разтревожен Берлиоз. — Пристигнал е луд немец или току-що си е загубил ума на Патриаршите. Ама че работа!“

Да, наистина, това обясняваше всичко, и безкрайно странната закуска у покойния философ Кант, и дивотиите за олиото и за Анушка, и предсказанията, че главата ще бъде отсечена, и всичко останало — професорът е побъркан.

Берлиоз веднага съобрази какво трябва да направи. Той се отпусна върху облегалката и зад гърба на професора взе да намига на Бездомни — недей да му противоречиш, искаше да му каже, — но обърканият поет не разбра тези знаци.

— Да, да, да — възбудено заговори Берлиоз, — впрочем всичко това е възможно! Дори твърде възможно: и Пилат Понтийски, и балконът, и всичко останало… А вие сам ли пристигнахте или със съпругата си?

— Сам, сам, аз винаги съм сам — с горчивина отвърна професорът.

— Ами къде са нещата ви, професоре? — хитро го подпитваше Берлиоз, — в „Метропол“? Къде сте отседнали?

— Аз? Никъде — отвърна слабоумният немец, а зеленото му око блуждаеше с дива мъка по Патриаршите езера.

— Как така? Но… къде ще живеете?

— Във вашия апартамент — изведнъж нагло отвърна лудият и намигна.

— Аз… аз много се радвам — замънка Берлиоз, — но, повярвайте, при мен ще ви бъде неудобно… в „Метропол“ има чудесни стаи, това е първокласен хотел…

— А дяволът също ли не съществува? — изведнъж весело се обърна болният към Иван Николаевич.

— И дяволът…

— Не му противоречи! — само с устни прошепна Берлиоз; той се отметна още по-енергично зад гърба на професора и взе да прави гримаси.

— Няма никакъв дявол! — изкрещя Иван Николаевич тъкмо каквото не биваше, объркан от цялата тази каша. — Ама че навлек! Стига с тия смахнати дивотии!

И тогава лудият се разсмя така, че от липата над главите на седналите изхвърча врабец.

— Е, не, наистина става интересно! — тресеше се от смях професорът. — Но какво е това — при вас за каквото и да попиташ, все го няма! — Смехът му секна отведнъж и нещо естествено при психическо заболяване, след смеха той изпадна в друга крайност, ядоса се и кресна гневно: — Та, значи, изобщо не съществува, а?

— Успокойте се, успокойте се, успокойте се, професоре — мънкаше Берлиоз от страх да не прекалят с болния, — поседете тук мъничко с другаря Бездомни, аз само ще изтичам до ъгъла да врътна един телефон, а после ще ви изпратим докъдето искате. Та вие не познавате града…

Планът на Берлиоз трябва да се признае за правилен: той искаше да изтича до най-близкия телефон и да съобщи в бюрото за чужденци, че някакъв пристигнал от чужбина консултант се намира на Патриаршите езера и състоянието му е явно ненормално. И трябва да се вземат мерки, инак става някаква неприятна идиотщина.

— Да се обадите по телефона? Ами добре, обадете се — печално се съгласи болният и изведнъж страстно помоли: — Но ви заклевам на сбогуване, повярвайте поне, че дяволът съществува. За повече не ви моля. Имайте предвид, че за това съществува и седмо доказателство, което е най-неопровержимото! На вас то съвсем след малко ще ви бъде демонстрирано!

— Добре, добре — престорено мило повтаряше Берлиоз и като смигна на посърналия поет, който далеч не беше във възторг от перспективата да пази лудия немец, забърза към изхода от Патриаршите при пресечката на Бронная и Ермолаевская.

А професорът изведнъж сякаш оздравя и лицето му просветна.