Михаил Булгаков: Майстора и Маргарита

Но следователно не е съществувал може би и Алоизий Могарич? О, не! Той не само че е съществувал, но и сега си съществува, и то тъкмо на длъжността, от която се отказа Римски, тоест като финдиректор на „Вариете“.

Като се опомни, може би едно денонощие след посещението си при Воланд, във влака някъде към Вятка, Алоизий се убеди, че когато е напуснал, кой знае защо, Москва, навярно в умопомрачение, забравил е да си обуе панталона, но затова пък е откраднал нещо съвсем излишно — домовата книга на предприемача. Алоизий плати на кондуктора фантастична сума, срещу която получи от него един вехт и мазен панталон, и се върна от Вятка. Но къщичката на предприемача той, уви, вече не намери. Огънят беше изблизал из основи тая съборетина. Но Алоизий беше извънредно предприемчив човек. След две седмици той живееше в прекрасна стая на улица Брюсов, а няколко месеца по-късно вече се беше настанил в кабинета на Римски. И както преди Римски страдаше от Стьопа, сега Варенуха се мъчи с Алоизий. Иван Савелиевич мечтае вече само за едно: да го махнат тоя Алоизий от „Вариете“, да се пръждоса нанякъде, защото, както шушне понякога Варенуха в интимна компания, „мръсник като тоя Алоизий през живота си не бил срещал и от тоя Алоизий всичко можело да се очаква“.

Впрочем може би администраторът е предубеден. Защото Алоизий не е забелязван да върши нещо съмнително и изобщо нещо да върши, ако не се смята, разбира се, че на мястото на Соков той назначи друг бюфетчия. Андрей Фокич умря от рак на черния дроб в клиниката на Първи московски държавен университет около девет месеца след появата на Воланд в Москва…

Да, минаха няколко години и правдиво описаните в тази книга произшествия потънаха в забрава, угаснаха в паметта на мнозина. Но не на всички, не на всички.

Всяка година, щом настъпи пролетното празнично пълнолуние, под липите на Патриаршите езера привечер се появява човек на трийсет-трийсет и няколко години. Рижав, зеленоок, скромно облечен човек. Това е професор Иван Николаевич Понирьов, сътрудник в Института по история и философия.

Дойде ли под липите, той винаги сяда на същата пейка, на която беше седял онази вечер, когато отдавна забравеният от всички Берлиоз за последен път през живота си видя разпадащата се луна. Сега тя, кръгла, в началото на вечерта бяла, а после златна, с тъмен вихрогон или дракон на нея, плува над бившия поет Иван Николаевич и в същото време стои неподвижна в своите висини.

На Иван Николаевич му е ясно всичко, той всичко знае и разбира. Знае, че на младини е станал жертва на престъпни хипнотизатори, после се е лекувал и е оздравял. Но знае също, че срещу някои неща е безсилен. Безсилен е пред това пролетно пълнолуние. Щом то наближи, щом почне да нараства и да се пълни със злато светилото, което някога бе висяло високо над двата петосвещника, Иван Николаевич става неспокоен, нервен, обзема го тревога, губи апетит и сън не го хваща, чака луната да узрее. А щом настъпи пълнолунието, вече нищо не може да задържи Иван Николаевич в къщи. Привечер той излиза и отива на Патриаршите езера.

Седнал на пейката, Иван Николаевич вече открито си говори на глас, пуши, гледа с присвити очи ту луната, ту паметния за него турникет.

Иван Николаевич прекарва така час или два. После става и винаги по един и същи маршрут, през Спиридоновка, се запътва с празни и невиждащи очи към арбатските улички.

Минава край магазинчето за нафта, завива там, където виси накриво стар газен фенер, и се промъква към една ограда, зад която се вижда разкошна, но още гола градина, а в нея къща в готически стил, осветена от луната откъм еркера с трикрилия прозорец и тъмна от другата страна.

Професорът не знае какво го влече към оградата и кой живее в тази къща, но знае, че по пълнолуние не бива да се бори със себе си. Знае още, че през оградата вижда в градината всеки път едно и също.

Вижда седнал на пейката възрастен, солиден човек с брадичка, с пенсне и малко зурлести черти на лицето. Иван Николаевич заварва този обитател на къщата всеки път в една и съща мъчителна поза, с поглед, вперен в луната. Иван Николаевич знае, че като се полюбува на луната, седналият непременно ще премести поглед към прозорците на еркера и ще се втренчи в тях, сякаш в очакване те ей сега да се разтворят и на перваза да се появи нещо необикновено.

Иван Николаевич знае наизуст какво ще последва. Сега трябва непременно да се скрие добре зад оградата, защото седналият ще почне тревожно да върти глава, да търси с блуждаещ поглед нещо във въздуха, непременно възторжено да се усмихва, после изведнъж ще плесне с ръце в сладостна мъка и най-сетне чисто и просто ще се завайка доста високо: