Михаил Булгаков - Майстора и Маргарита

Освен това конферансието беше загубило кажи-речи напълно веселия си нрав, толкова необходим за професия като неговата. Остана му и неприятният, тягостен навик всяка пролет по пълнолуние да изпада в тревога, внезапно да се хваща за шията, да се озърта уплашено и да плаче. Тези припадъци минаваха, но все пак при наличието им той не можеше да върши предишната си работа и конферансието се оттегли на спокойствие и заживя със спестяванията си, които според скромните му пресмятания трябваше да му стигнат за петнайсет години.

Той напусна и никога повече не се срещна с Варенуха, който си спечели всеобща популярност и любов с невероятната си дори между театралните администратори отзивчивост и учтивост. Гратисчиите например го наричаха само „бащице благодетелю“. По което и време да звънеше някой във „Вариете“, винаги чуваше в слушалката мек, но тъжен глас: „Слушам“, а на молбата да се обади Варенуха същият глас веднага отговаряше: „На вашите услуги“. Но пък и как си патеше Иван Савелиевич от своята учтивост!

На Стьопа Лиходеев вече не му се налага да вдига телефона във „Вариете“. Веднага след като се изписа от клиниката, в която прекара осем дена, той бе преместен в Ростов, където го назначиха управител на голям гастроном. Носят се слухове, че е престанал изобщо да пие портвайн и пие само ликьор от касис, поради което е много добре със здравето. Казват, че станал затворен и отбягвал жените.

Отстраняването на Степан Богданович от „Вариете“ не донесе на Римски онази радост, за която така страстно бе мечтал години наред. След клиниката и Кисловодск, стар и грохнал, с трепереща глава, финдиректорът си подаде оставката от „Вариете“. Интересното е, че заявлението му бе донесено във „Вариете“ от съпругата му. Григорий Данилович не беше намерил в себе си сили дори посред бял ден да влезе в сградата, където беше видял залятото от лунна светлина счупено стъкло на прозореца и дългата ръка, протегната към долния райбер.

След като напусна „Вариете“, финдиректорът почна работа в кукления театър в Замоскворечието. В този театър вече не му се налага да се сблъсква по акустични въпроси с многоуважаемия Аркадий Аполонович Семплеяров. Последния на бърза ръка го преместиха в Брянск и го назначиха отговорник на базата за гъби. Хапват си сега московчани мариновани рижики и бели гъби, не могат да им се нарадват и безкрайно са доволни от това преместване. Минала работа е то и сега вече можем да признаем, че на Аркадий Аполонович работата с акустиката много-много не му спореше и колкото и да се мъчеше да я подобри, тя си остана, каквато си беше.

Към лицата, скъсали с театъра, освен Аркадий Аполонович трябва да отнесем и Никанор Иванович Босой, въпреки че с театрите не го свързваше нищо освен страстта му към гратисите. Никанор Иванович не само че не стъпва вече в никакъв театър нито срещу заплащане, нито даром, но пребледнява само като се заговори дори за театър. Не по-малко, дори още повече е намразил той освен театъра и поета Пушкин, и талантливия актьор Сава Потапович Куролесов. Последния — до такава степен, че миналата година, като видя във вестника в траурно каре съобщението, че Сава Потапович е починал в разцвета на кариерата си от удар, Никанор Иванович стана червен като рак, така пламна, че за малко да не последва и той Сава Потапович, и изрева: „Хак му е!“ Нещо повече, същата вечер Никанор Иванович, комуто смъртта на популярния артист навя куп тягостни спомени, сам, в компанията единствено на кръглата луна над Садовая, се напи като талпа. С всяка следваща чашка пред него се нижеше все по-дълга върволица от омразни личности и в тази върволица бяха и Сергей Герардович Дънчил, и хубавицата Ида Херкулановна, и онзи червенокосият притежател на бойни гъсоци, и откровеният Николай Канавкин.

Да, ама с тях какво стана? Но моля ви се! Абсолютно нищо не е станало, пък и не може да стане, понеже те в действителност никога не са съществували, както не е съществувал и симпатичният артист конферансие, нито самият театър, нито дъртата скръндза, лелята Пороховникова, заровила валутата да гние в мазето, не са съществували, разбира се, и никакви златни фанфари, още по-малко наглите готвачи. Всичко беше само един сън на Никанор Иванович, изпратен от гадния Коровиев. Единственият жив човек, долетял в този сън, беше именно актьорът Сава Потапович, но той се набърка там само защото се беше врязал в паметта на Никанор Иванович с честите си изяви по радиото. Едничък той беше съществувал, другите — не.