Исабель Альенде - Къщата на духовете

Педро Трети виждаше как Алба расте и се стараеше да бъде близо до нея, но никога не я сметна наистина за своя дъщеря — по този въпрос Бланка бе непреклонна. Казваше, че Алба е трябвало да преживее не един стрес и че е истинско чудо, дето е сравнително нормално дете, така че няма нужда да я хвърлят в нов смут във връзка с произхода й. По-добре беше тя да продължава да вярва на официалната версия. От друга страна не биваше и да се рискува — ще вземе да се разприказва с дядо си по този въпрос и ще се стигне до катастрофа. Тъй или иначе, волният и непокорен дух на момичето допадаше на Педро Трети.

— Ако не ми е дъщеря, поне заслужава да бъде — гордо казваше той.

През всичките тия години Педро Трети така и не свикна с ергенския си живот, въпреки че имаше успех сред жените, особено сред прелестните девойчета, които пламваха в буйна страст от стоновете на китарата му. Някои от тях се вмъкваха насила в живота му. За него тези любовни връзки бяха необходимост заради свежестта им. Правеше момичетата щастливи — или поне се стараеше, но за много кратко време. И още от мига, в който разбереше, че работата става дебела, започваше да ги държи на разстояние, докато най-сетне се разделяше с тях по възможно най-деликатния начин. Често, когато някоя от тях въздишаше насън до него в леглото, той затваряше очи и мислеше за Бланка, за пищното й зряло тяло, за едрите и хладни гърди, за тънките бръчици край устата й, за сенките на арабските й очи и усещаше как в гърдите му напира задавен вик. Колко пъти се опитва да бъде задълго с други жени, по колко пътища и по колко тела премина, за да се отдалечи от нея, но нищо не излезе. В най-интимния момент, когато човек е сам-самичък и чувства, че чезне, като пред смъртта, точно тогава — и винаги — Бланка беше единствената. На сутринта започваше лека-полека да се отървава от новата си любима и щом се намереше на свобода, се връщаше при Бланка — отслабнал, с по-видими торбички под очите, по-виновен, с нова песен на струните на китарата и с нови неизчерпаеми ласки за нея.

Бланка, напротив, бе привикнала да живее сама. В крайна сметка си намери отдушник в грижите за домакинството в голямата къща, в керамичната работилница и в своите Рождества от измислени животни. В тях на законите на биологията отговаряше единствено Светото семейство, но то се губеше сред тълпа уроди. В живота й имаше само един мъж — Педро Трети. Просто тя бе призвана за една-единствена любов. Непоклатимата сила на чувството й я спаси от посредствено живуркане и от печална участ. Продължаваше да му бъде вярна дори когато той изчезваше от хоризонта, затичан след някоя дългокрака нимфа с разпуснати коси, и от това любовта й към него не намаляваше. Отначало при всяка негова забежка тя мислеше, че ще умре, ала скоро проумя, че отсъствията му са съвсем мимолетни и че той неизменно се връща по-влюбен и по-нежен. Бланка предпочиташе потайните срещи с любимия си в хотелчета със стаи за любовни двойки пред глухото еднообразие на съвместния живот, пред умората от един брак и пред нерадостната перспектива двамата да остареят един до друг, споделяйки в края на всеки месец тревогата, че едва свързват двата края, неприятния дъх в устата на пробуждане, неделната досада и болежките от възрастта. Тя беше непоправима романтичка. Неведнъж я блазнеше изкушението да се вдигне с палячовското си куфарче и с онова, което й оставаше от бижутата в чорапа, и да отиде с дъщеря си да живеят при него, но все не й достигаше смелост. Може би се страхуваше, че тази величава любов, която бе издържала на толкова изпитания, не ще може да устои на най-страшното — на съжителството. Алба растеше много бързо и тя съзнаваше, че няма да може да отклонява още дълго увещанията на любимия си под благовидния предлог, че се грижи за дъщеря си. Но все гледаше да отлага решението за по-нататък. Всъщност не по-малко, отколкото се страхуваше от вялото еднообразие, тя се ужасяваше от начина на живот на Педро Трети, от скромната му къщурка от дъски и поцинкована ламарина в едно работническо предградие, сгушена сред стотици други, все така бедняшки, с под от набита пръст, без вода и с една-единствена крушка, провиснала от тавана. Заради нея той напусна предградието и се премести в апартамент в центъра, така че, без да си поставя за цел, се издигна до равнището на една средна класа, към която никога не бе се домогвал да принадлежи.

Но и това не стигаше на Бланка. Апартаментът й се стори мръсен, мрачен, тесен, сградата — не за пред хора. Казваше, че не може да допусне Алба да отрасне там, да играе с други деца на улицата и на стълбището, да получи образование и възпитание в квартално училище. Така премина младостта й и тя навлезе в зряла възраст, примирила се с мисълта, че единствените моменти на отрада в живота й са, когато излиза крадешком, наконтена с най-хубавите си дрехи, напарфюмирана и докарана с онова бельо и фусти на лека жена, които вземаха ума на Педро Трети и които тя криеше, поруменяла от срам, на дъното на гардероба си, като си мислеше какви ли обяснения ще трябва да дава, ако някой ги открие. Тази практична и земна от всяко житейско гледище жена извиси до немай-къде девическата си страст и я изживя трагично. Подхранваше я; с илюзии, с блянове, идеализираше я, бранеше я със зъби и нокти, пречисти я от прозаичните истини и успя да я превърне в любов, каквато се среща само в романите.