Исабель Альенде - Къщата на духовете

Първите леки стъпки усети към полунощ. Много предпазливо отвори вратата и надникна навън точно в мига, когато една дребна фигура щапукаше приведена в дъното на коридора. Този път беше сигурна, че не сънува, но коремът й тежеше и затова изгуби почти минута, за да се добере дотам. Нощта беше студена, от пустинята духаше вятър, от който скърцаха старите тавани на къщата и завесите се издуваха като черни платна в открито море. Още от малка, когато слушаше от Бавачката в кухнята приказки за таласъми, Бланка се боеше от тъмното, ала не посмя да запали лампите, за да не изплаши малките скиторещи мумии.

Изведнъж дрезгав сподавен вик, сякаш излязъл от дъното на ковчег — или поне така се стори на Бланка, — разкъса дълбоката тишина на нощта. Бланка започваше да се поддава на нездравата изкусителна сила на задгробния мир. Застина на място, сърцето й щеше да се пръсне в гърдите, ала от вцепенението я изтръгна втори стон и я подтикна да продължи по-нататък. Стигна до лабораторията на Жан дьо Сатини, опита се да отвори, но беше заключено. Долепи ухо до вратата и тогава дочу ясно шепот, приглушени викове и смях. Това вече разпръсна всичките й съмнения — нещо ставаше с мумиите. Като се връщаше към стаята си, на душата й беше поолекнало — вече знаеше, че не нервите й изневеряват, а че нещо страшно става в тайната бърлога на мъжа й.

На другия ден Бланка изчака Жан дьо Сатини да привърши дългия си личен тоалет, да закуси леко, както обикновено, да си изчете вестника до последната страница и най-накрая да излезе на всекидневната си утринна разходка. В кротката си отпуснатост на бъдеща майка тя с нищо не издаваше, че е обзета от яростна решимост. Щом Жан излезе, тя повика индианеца с високите токове и за първи път го накара да изпълни нейно нареждане.

— Върви в града и ми купи захаросани плодове — троснато му заповяда тя.

Слугата се понесе с бавен индиански тръс, а тя остана в къщата с другите прислужници. От тях се страхуваше далеч по-малко, отколкото от тоя странен тип с приумици на придворен. Пресметна, че разполага с няколко часа, докато той се върне, и затова реши да не бърза и да действа обмислено. Беше се зарекла да разбули загадката с тайнствените мумии. Запъти се към лабораторията с убеждението, че посред бял ден мумиите няма да са в настроение да вършат маймунджилъци, и се молеше вратата да е отключена. Ала я намери заключена, както винаги. Опита всички ключове, но нито един не стана. Тогава взе най-големия нож от кухнята, напъха го между вратата и рамката и започна да натиска. Най-сетне разсъхнатото дърво се разлетя на трески, тя успя да избие езика на бравата и да отвори. Направената беля нямаше как да се потули и Бланка осъзна, че ще й се наложи да дава някакво приемливо обяснение на мъжа си, като се върне, ала си каза, че какво пък — тя е господарка на този дом и е в правото си да знае какво става под неговия покрив. Бланка беше човек със здрав разум, повече от двайсет години той й бе помагал да гледа, без да й мигне окото, как трикраката маса танцува и как майка й предсказва непредсказуемото. Но въпреки това, като прекрачи прага на лабораторията, тя трепереше.

Пипнешком потърси електрическия ключ и светна лампата. Намери се в просторна стая с боядисани в черно стени и с дебели черни пердета на прозорците, през които не проникваше нито лъч светлина. Подът беше застлан с дебели килими в тъмен цвят и навсякъде съзря рефлекторите, лампите и екраните, които Жан използува за първи път на погребението на Педро Гарсия Стария, когато го прихвана да снима наред мъртви и живи, докато вбеси всички и селяните най-накрая изпотъпкаха плаките на земята. Огледа се слисано наоколо — беше се озовала на фантастична сцена. Пристъпи, пробивайки си път между затворени сандъци, пълни с труфила и перушини от всякакви епохи, с бухнали перуки и с фрапантни шапки, спря се пред окачен на тавана позлатен трапец, на който висеше разчекнат манекен в човешки ръст, съзря в един ъгъл препарирана лама, по масите — бутилки с кехлибарени напитки, по пода — кожи от екзотични животни. Но най-много я слисаха фотографиите. Като ги видя, направо се вцепени от изумление. Стените на студиото на Жан дьо Сатини бяха покрити с умопомрачаващи еротични сцени, които разбулваха скритата природа на мъжа й.

Бланка беше с бавни реакции и трябваше да мине доста време, преди да успее да възприеме и осмисли онова, което виждаше — просто нямаше опит в тая област. Познаваше насладата като последен и чудесен етап в дългия път, който бе изминала с Педро Трети и по който бе вървяла без бързане, все във ведро настроение, сред горите, житата, на реката под необятното небе, в тишината на полето. Присъщите за юношеството смутни вълнения я бяха отминали. Докато съученичките й четяха скришом забранени романи с измислени пламенни любовници и с моми, копнеещи да се разделят с девствеността си, тя присядаше в сянката на сливовите дървета в двора на пансиона на монахините, затваряше очи и си представяше напълно отчетливо чудната и истинска картина — как Педро Трети Гарсия я притиска в обятията си, обсипва я цялата с ласки и изтръгва от най-съкровените й дълбини същите акорди, които можеше да извлече от китарата. Инстинктите й бяха задоволени още щом се събудиха и не й бе идвало наум, че поривът на плътта може да се проявява другояче. Тези разюздани, разгулни сцени бяха истина, хиляди пъти по-смущаваща от лудориите на някакви си палави мумии, които бе очаквала да намери.