Борис Виан: Сърца за изтръгване

Андре го болеше рамото, но потръпваше от вълнение при мисълта, че ще влезе в градината на голямата крайбрежна къща. Теглеше с всичка сила. Покрай него вече се изнизваха последните къщи на селото.

По гладката повърхност на потока се плъзгаше старата лодка на Ла Глоар. Андре погледна. Старецът вече го нямаше. Вместо него имаше един странен тип и той облечен в дрипи, но с рижа брада. Беше оставил лодката на течението и приведен, неподвижно наблюдаваше гладката мътна повърхност на водата. Ковачът и неговият спътник го поздравиха с весели псувни.

Каручката вървеше трудно, защото металните панели бяха много тежки. Бяха дебели, с масивни решетки от железа с квадратно сечение, посинели от ковашкия огън. Това бе петият курс, последният. При предишните курсове разтоварваха до вратата с позлатената решетка и други помощници внасяха материалите в градината. Този път Андре щеше също да влезе и да стои на разположение, ако потрябва да се отиде за нещо до селото.

Сивата лента на пътя се точеше под нетърпеливите детски крачки. Колелата скърцаха и каручката пъшкаше, когато минаваше през дупки и коловози. Времето беше тъжно и неуловимо, без слънце, но и без опасност от дъжд.

Ковачът започна весело да си свирка. Той вървеше, без да бърза, с ръце в джобовете.

Андре трепереше между стръките. Искаше му се да е кон, за да върви по-бързо.

Той тръгна по-бързо. Сърцето му биеше силно.

Най-после стигнаха завоя. Високата ограда на къщата. И решетката на вратата.

Каручката спря. Андре се приготви да я обърне, за да я вкара вътре, но ковачът го спря.

— Стой тук и чакай.

В очите му имаше лукава злоба.

— Ще я вкараме двамата — каза той. — Ти сигурно си уморен.

И той здравата го изрита, защото Андре много бавно се освобождаваше от хамута. Андре изрева от болка и се сви до стената, като закри главата си с ръце. Ковачът се смееше гръмогласно. Той подкара леко каручката, влезе в градината и блъсна зад себе си вратата. Андре чу шума от колелата по чакъла на алеята, той заглъхваше постепенно и скоро стана тихо, само вятърът си играеше с бръшляна горе по стената. Детето подсмръкна, разтърка очи, седна и зачака.

Силен удар в ребрата го събуди и то в миг се изправи. Беше се свечерило. Господарят му стоеше пред него и го гледаше подигравателно.

— Иска ти се да влезеш, нали? — попита той.

Андре не отговори, още дремеше.

— Влез и ми донеси големия чук, който оставих в стаята.

— Къде? — попита Андре.

— Бързо, де! — ревна ковачът и вече вдигаше ръка.

Андре хукна с всички сили. Въпреки желанието му да разгледа голямата градина, краката му сами го понесоха по най-прекия път към къщата. Докато минаваше, видя обширно празно пространство, малко страшно така, без слънце. Стигна до площадката пред къщата и спря уплашено. Но споменът за господаря го тласна напред; трябваше да донесе чука. И се качи.

Светлината от хола струеше през остъклената врата по стъпалата. Вратата не беше затворена. Андре срамежливо почука.

— Влезте — каза един нежен глас.

Той влезе. Пред него стоеше една висока жена с красива рокля. Тя го гледаше без усмивка. От погледа й на човек му се свиваше сърцето.

— Майсторът забрави чука — каза той. — Идвам да го взема.

— Добре — отвърна жената. — Тогава побързай, малкият.

Когато се обърна, той видя трите клетки в дъното на хола, от който бяха изнесени останалите мебели. Те бяха точно толкоз високи, че да може да се изправи в тях един нисък човек. Дебелите железни пръчки не позволяваха да се вижда вътре, но там някой мърдаше. Във всяка клетка беше сложено по едно удобно легло, по едно кресло и по една ниска масичка; една лампа ги осветяваше отвън. Когато се приближи, за да потърси чука, той видя руси коси. Вгледа се, беше притеснен, защото усещаше, че жената го наблюдава. Тогава забеляза и чука. Той опули очи, когато се навеждаше да го вземе. Като срещна погледите им, вече разбра, че в клетките има други малки момченца. Едно от тях поиска нещо и жената отвори вратата на клетката и влезе при него, като му говореше нещо, което Андре не разбра, но с много нежен глас. И после погледът му пак срещна погледа на жената, която излезе от клетката. Той каза „довиждане, госпожо“ и тръгна, превит под тежестта на чука. Когато стигна до вратата, чу глас.

— Как се казваш?

— Аз се казвам… — продължи друг глас.

Това бе всичко, което чу, защото вече го изтикваха към вратата, не грубо, но настойчиво. Той слезе по каменните стъпала. Всичко в главата му се въртеше. И като стигна до голямата златна решетка, се обърна за последен път. Сигурно беше прекрасно всички да са така заедно и да има някой, който да те гушка, в мъничка топла и пълна с любов клетка. Зад него вратата, може би подхваната от течение, се затвори с глухо щракане. Вятърът минаваше свободно между пръчките й.