Борис Виан: Сърца за изтръгване

— Какъв въпрос — попита тя.

— Всъщност нужна ли им е тази защита?

Тя вдигна рамене.

— То се знае. По цели дни се измъчвам от безпокойство при мисълта за всичко, което би могло да им се случи.

— Употребата на условно наклонение — забеляза Жакмор, — често е признание за безсилие или за суета.

— Не се впускайте в безполезни увъртания. Бъдете поне веднъж нормален.

— Слушайте — настоя Жакмор. — Моля ви най-сериозно да не го правите.

— Но защо? — попита тя. — Обяснете ми.

— Няма да разберете… — прошепна Жакмор.

Той не посмя да издаде тяхната тайна. Поне това да им остане.

— Мисля, че аз най-добре мога да преценя какво им е нужно.

— Не — каза Жакмор. — Те най-добре могат да преценят.

— Това е абсурдно — отсече Клемантин. — Тези деца са изложени на постоянни рискове, както, между другото, и всички деца.

— Те имат средства за защита, каквито вие нямате — каза Жакмор.

— В края на краищата, вие не ги обичате така, както ги обичам аз и не изпитвате това, което изпитвам аз.

Жакмор замълча за миг.

— Много естествено — каза накрая той. — Как бих могъл да ги обичам по този начин?

— Само една майка може да разбере това — рече Клемантин.

— Но птиците умират в клетка — каза Жакмор.

— Много добре си живеят — отвърна Клемантин. — Това е дори единственото място, където човек може прилично да се грижи за тях.

— Добре — каза Жакмор. — Виждам, че не може нищо да се направи.

Той стана.

— Трябва да се сбогувам с вас. Сигурно повече няма да се видим.

— Когато свикнат — рече тя, — може би ще мога да се отбивам от време на време в селото. Всъщност изобщо не разбирам вашите възражения, след като и вие в крайна сметка ще се затворите по същия начин.

— Но аз не затварям другите — отвърна Жакмор.

— Моите деца и аз сме едно цяло — каза Клемантин. — Аз толкова ги обичам.

— Имате странно разбиране за света.

— Същото мислех и за вас. В моето няма нищо странно. Светът това са те.

— Не, не, вие бъркате. Вие искате да бъдете техният свят! И в този смисъл разбирането ви е унищожително.

Той стана и излезе от стаята. Клемантин го проследи с поглед. Не изглежда щастлив, си помисли тя. Сигурно майка му му е липсвала.

15 марюни

Три жълти луни, по една за всеки, бяха накацали пред прозореца и се забавляваха да правят гримаси на братята. Те, и тримата по нощници, се бяха пъхнали в леглото на Ситроен, откъдето най-добре се виждаха луните. Трите им опитомени мечета танцуваха в кръг около леглото и пееха тихичко, за да не събудят Клемантин — тази бавачка на омари. Ситроен лежеше между Ноел и Жоел и изглеждаше замислен. Той криеше нещо в ръцете си.

— Търся думи — каза той на братята си. — Тази започва с…

Той млъкна.

— Готово. Намерих я.

Той сложи ръце пред устата си и каза нещо много тихо. След това остави на юрганчето това, което държеше. Беше малък бял скакалец.

Мечетата веднага дойдоха и седнаха около него.

— Пазете се — каза Жоел, — нищо не виждам.

Мечетата се отстраниха и обърнаха гръб на леглото. Скакалецът ги поздрави и започна да прави акробатически номера. Децата искрено му се възхищаваха.

Но той много бързо се умори, изпрати им въздушна целувка, скочи много високо и изчезна.

Никой не се разтревожи. Ситроен вдигна пръста си.

— Знам друго нещо! — каза мъдро той. — Когато намерим бълхи, трябва да ги накараме да ни ухапят три пъти.

— Е, и? — попита Ноел.

— Тогава — отвърна Ситроен — ще можем да ставаме толкова малки, колкото си поискаме.

— И да минаваме под вратите?

— То се знае — отговори Ситроен. — Ще можем да ставаме малки като бълхи.

Мечетата се приближиха, това ги бе заинтересувало.

— А може ли, като изговаряме думите обратно, да станем големи? — попитаха те в един глас.

— Не — рече Ситроен. — Така сте си много добре. Но ако искате, мога да направя така, че да ви пораснат маймунски опашки.

— Хич не искам — каза мечето на Жоел. — Благодаря!

Мечето на Ноел също отказа. А третото още мислеше.

— Ще си помисля — рече то.

Ноел започна да се прозява.

— Спи ми се. Отивам си в леглото — каза той.

— Аз също — каза Жоел.

След няколко минути те вече спяха. Само Ситроен беше буден, той гледаше ръцете си и намигаше. Когато намигаше по специален начин, му порастваха още два пръста. Утре щеше да научи и братята си на това.

16 марюни

Чирачето на копача беше на единадесет години. Казваше се Андре. Бе си напъхало едното рамо и вратлето в кожения хамут и теглеше с всички сили. До него кучето също теглеше. Отзад вървяха спокойно ковачът и спътникът му, като на най-стръмните места побутваха каручката и обсипваха Андре с ругатни.