Борис Виан: Сърца за изтръгване

— Каква възхитителна любов! — каза свещеникът. — Каква разкошна предпазливост! Осъзнават ли поне какво прави за тях?

Жакмор не отговори веднага. Тази страна от проблема му бе убягнала. Той се поколеба:

— А, това не знам…

— Тази жена е светица — каза свещеникът. — И въпреки това тя не идва никога в църквата. Иди, че обяснявай това.

— То е необяснимо — рече Жакмор. — Всъщност това няма никаква връзка, съгласете се. Това е и обяснението.

— Съгласен съм — каза свещеникът, — съгласен съм.

Те млъкнаха.

— Е, хайде — рече Жакмор, — ще си тръгвам.

— Да, да, ще си тръгвате.

— Тръгвам си, тръгвам — повтори Жакмор.

Той се сбогува и си тръгна.

12 марюни

Небето се покриваше с жълтеникави заплашителни облаци. Беше студено. В далечината морето запя неприятна песен. Градината бе обляна в тъжна светлина като пред буря. След последните промени вече нямаше земя, подаваха се само, изникнали от нищото, няколко цветни лехи и храстите, които бяха пощадени при сечта на дърветата. Непокътната бе останала и алеята, покрита с чакъл, която разделяше на две невидимата земя.

Облаците крадешком се приближаваха един към друг; при всеки допир се чуваше глухо боботене и в същия миг проблясваше червеникава светлина. Небето сякаш се струпваше над брега. Когато то заприлича на тежък, мръсен килим, настана пълна тишина. И зад тази тишина се чуваше приближаването на вятъра; отначало той плахо подскачаше по комини и корнизи, но скоро набра скорост, стана по-твърд и зазвънтя при допира си с всеки камък, накланяше уплашените треви и гонеше пред себе си първите вълни. Тогава небето като лош фаянс се разпука изведнъж и градушката започна, горчивите й зърна се разбиваха по керемидите и от тях се вдигаше твърд кристален прашец; лека-полека къщата изчезна под тъмната мъгла — зърната се силеха лудо по алеята и отвсякъде хвърчаха искри. Под непрекъснатите удари морето закипя и започна да се надига като черно мляко.

След първоначалното вцепенение Клемантин потърси децата. Те, за щастие, си бяха в стаята и тя бързо ги събра около себе си в големия хол на партера. Навън бе съвсем притъмняло и тъмната мъгла пред прозорците поемаше светлината им и фосфоресцираше неравномерно.

Бе достатъчно в този момент да са навън, за да ги намери смлени от градушката, смазани от тези черни диамантени яйца, задушени от сухия отровен прах, който коварно изпълва дробовете. Какво прикритие би им било достатъчно? Покрив! Да се построи покрив над градината? Няма смисъл, къщата е достатъчна, тя е по-здрава от какъвто и да било допълнителен покрив над градината — но самата тя не би ли могла да се срути, ако тази градушка трае с часове, с дни, със седмици — тежестта на мъртвия прах, натрупан по покрива, не би ли могла да я събори? Трябва стая от стомана, едно неуязвимо помещение, идеално укритие — трябва да ги пази в здрава каса, както се пазят най-скъпите бижута, трябва им по една огнеупорна касичка, яка, непробиваема, твърда като костите на времето — трябва утре да им се направи по една такава каса, тук, още утре.

Тя погледна трите деца. Те си играеха мирно и тихо, без да забелязват бурята.

Жакмор, къде ли е той? Искам да обсъдя с него най-доброто разрешение.

Тя извика прислужницата.

— Къде е Жакмор?

— Мисля, че е в стаята си — отговори Кюблан.

— Потърсете го, ако обичате.

Силният шум от разпененото море уморяваше слуха. Градушката не спираше.

Жакмор се появи малко след излизането на прислужницата.

— Ето какво — рече Клемантин. — Смятам, че намерих окончателното разрешение.

Тя му изложи заключението от размишленията си.

— Така — каза тя — децата нищо няма да рискуват. Но ще трябва да ви помоля още веднъж да ми помогнете.

— Утре ще ходя в селото — отвърна той. — Пътьом ще се обадя на ковача.

— Искам да стане бързо. Тогава ще бъда много по-спокойна за тях. Винаги съм чувствувала, че един ден ще намеря начин напълно да ги запазя от злини.

— Сигурно сте права — каза Жакмор. — Не знам. Това ще изисква от вас постоянни саможертви.

— Саможертва в името на някого, когато си сигурен, че ще го запазиш, е нищо.

— Но те много малко ще се движат — рече Жакмор.

— Не съм сигурна, че движението е толкова здравословно за тях. Те са доста крехки дечица.

Тя въздъхна.

— Имам чувството, че съм много близко до целта. Това е прекрасно. Чувствувам се леко опиянена.

— Тогава ще можете поне малко да си отдъхнете.