Виктор Пелевин - Пазителят

Пазителят ни посети след около седмица — без никакво предизвестие. При това не мина без объркване.

Беше вечер. Седяхме с Юка в чайния павилион, пиехме чай с бисквити и играехме на една от многото източни игри, които тя знаеше. Трябваше да се запълни с цветни кубчета правоъгълната рамка, намираща се на масата така, че да се подредят четири поредни кубчета от един цвят — нагоре, надолу или по диагонал.

Аз играех със сините, а тя с червените — и тя почти винаги печелеше. Ядосвах се, тъй като играта беше изключително лесна, дори примитивна и със сигурност имаше елементарни способи да постигнеш ако не печалба, то поне равенство. Юка определено ги знаеше — а аз все не можех да ги напипам.

— Примитивният женски ум — казах след поредната загуба — лесно се фокусира върху прости и глупави задачи.

Тя се засмя и след минута спечели отново. В средата на следващата партия не издържах.

— Тук трябва да има някаква тайна.

— Тайна има във всичко — отговори тя.

— Ти я знаеш, а аз — не. Ето защо не ми е интересно — учат ви не само да превръщате мъжете в прасета, а още и да лишавате тези прасета от последните остатъци на самочувствие.

— Ако намекваш за „Парка на елените“ — отвърна Юка, — то имаш лоша представа за духа на това заведение. Това не е училище за подготовка на злодеи, а по-скоро женски манастир, наситен със светла и чиста тъга.

Бях дотолкова развеселен от думите ѝ, че хвърлих своето кубче не там, където трябваше, и със следващия ход тя отново завърши играта.

— На какво се радваш толкова? Ти загуби.

— Отдавна разбрах това, радост моя — казах аз. — Просто ми е смешно, когато чувам от твоята уста за манастир. Ти не знаеш какво е това, а аз знам. Аз съм израснал в манастир.

— Но ти никога не си живял в „Парка на елените“ — отговори тя. — Откъде знаеш права ли съм или не?

— Атмосферата на мястото зависи от това, какви науки и изкуства практикуват там — казах аз. — Как да разбирам „светла тъга“? За какво тъгуваме, а?

— Малко ли тъжни неща има в живота на едно младо момиче — отвърна Юка. — Те, наистина, не са свързани с ученето. Но възпитаниците на „Парка на елените“ имат своите ритуали. И те често са тъжни. Въпреки че на теб най-вероятно биха се сторили смешни.

— Като например?

Юка помисли секунда и се усмихна.

— Например „изпращане на Пазителя“.

— Какво е това?

— При нас се учат момичета на различна възраст. Повечето са съвсем млади. Аз например щях да бъда сред тях стара жена. Старостта в „Парка на елените“ е, когато навършиш деветнайсет години.

— Защо точно деветнайсет? — попитах аз.

— Защото след това ти вече не можеш да бъдеш избрана за онази, която ще бъде в услуга на Пазителя. Не че повечето са се надявали или дори са искали — но като възрастова граница това е много съществена дата.

— А — казах аз, — ето откъде знаеш за неговите вкусове… А защо — изпращане на Пазителя? Организират ги при посещенията на Негово Безличество?

— Не. Организират ги неофициално и тайно. За тези момичета, които вече са навършили деветнайсет. Обикновено през юни.

— Защо?

— Имаме такова суеверие. Смята се, че ако взимаш участие в този ритуал, то дълго ще бъдеш млада.

— Ти също ли си взимала участие? — попитах аз.

— Два пъти — разсмя се Юка. — Точно затова толкова съм запазена.

— Не е лошо — съгласих се аз. — И какъв е този ритуал?

— В „Парка на елените“ има горичка на богинята Веста 40 40 Веста (Vesta, лат.) е римска богиня на свещеното огнище и дома. В храма над свещения и огън са бдели жриците — весталки, които трябвало да пазят девствеността си в продължение на 30 години. … Да, не се смей, горичката на Веста. Това е съвсем уместно, тъй като почти всички момичета при нас са девственици и до завършването им могат да се смятат за весталки. Тази горичка е скрито затънтено място, където момичетата искат да останат сами. Някои пушат, въпреки че е забранено при нас. През горичката тече река. Но не като тук, а истинска… Всичко започва с това, че някоя от възпитаничките краде от кабинета по история триъгълната шапка.

— Защо?

— Пазителят има подобна. Ти я видя.

— Тя беше върху главата на единия монах — казах аз.

— Монахът е нужен всъщност като поставка. Триъгълната шапка по традиция трябва да бъде върху жива глава. Монахът просто разтоварва Пазителя.

— Откъде знаеш? — попитах с учудване.

— При нас всички момичета знаят.

— Откъде? — повторих аз.

Юка се засмя.