Виктор Пелевин - Пазителят

— После се научили да правят шлем във формата на шапка — каза Николо III. — Металните резонатори били скрити в периферията и Месмер вървял по призрачния остров с триъгълна шапка. Сега вече дори избраните клиенти не разбирали значението на баката — те били сигурни, че всичко се крепи върху внушението на Франц-Антон. А когато се събирал достатъчен брой хора, на Месмер вече не са му били нужни усилия, за да поддържа илюзията жива. Достатъчно било просто да гледа наоколо.

— Добре — казах аз, — а каква е била… ъъъ… мощността на баката?

— В какъв смисъл?

— Ами илюзия с какъв размер е било възможно да се създаде с помощта на една такава бъчва?

Очите на Николо III в прорезите на маската изразиха недоумение.

— А какъв размер има илюзията, Алекс?

— Е, аз грешно се изразих. Не размер, а… Сигурно мащаб?

— Приятелю мой — отговори Николо III, — илюзията по своята природа е понятие… бих казал, логическо. Или я има, или я няма. И ако я има, то нейният размер и мащаб могат да бъдат всякакви, защото те също са илюзорни.

— Да — съгласих се аз, след като помислих. — Така е… И какво е станало после?

Пазителят посочи следващата фреска и аз подкарах креслото към нея.

На стената беше изобразена редица от придворни — като дълга куртоазна опашка към кралския пантоф. Рисунката не бе много подробна, но Пазителят плесна с ръце и фреската оживя.

Видях група пищно облечени дами и господа да минава между златните завеси, разделящи наполовина голяма дворцова зала. Изглеждаше, като че играят на някаква галантна игра. Завесите на прозорците бяха спуснати, по стените имаше запалени свещи — с една дума, всичко изглеждаше като по време за зимен бал… Почти всичко.

Близо до прохода със завесата бе разположен baquet , а около него седяха, приличащи на лакеи с ливреи, медиуми със завързани очи. Челата им се допираха до метални щифтове, съединени с капака на устройството.

После ние сякаш се приземихме върху перуката на един от кавалерите и заедно с него преминахме през златната завеса.

От другата ѝ страна залата вече я нямаше.

Там имаше простор, залез, дървета в добре поддържан парк, мраморни беседки, дворец с почервенели от залязващото слънце статуи по покрива… Най-силно бях впечатлен от това как паркетът директно премина в пътека, посипана с дребен розов чакъл. Хората отиваха по нея далече-далече и фигурките им се губеха в мъглата.

— Месмер е отворил пред аристокрацията нов таен свят, чиито наслаждения затъмнили изкушенията на „Версай“ и Трианон — продължаваше Николо III. — Обществото „Идилиум“, както наричали себе си тези хора, било тайно. Принадлежността към него бързо станала отличителен знак за висшия елит на човечеството…

Пазителят ми направи знак и аз подкарах креслото напред.

Подминахме няколко фрески, без да спираме: дами на моравата ловяха с големи мрежи за пеперуди крилата топка, възбудени господа с триъгълни шапки стреляха с голямо оръдие по тътрещ се към тях дракон, два примитивни монголфиера се състезаваха помежду си за скорост, разкошен кораб се носеше по фунията на водовъртежа към огромната зейнала паст на някакво чудовище (на палубата червендалест господин и две дами с развяващи се рокли не показваха никакъв страх и гледаха към чудовището с весел интерес).

— Месмер нарекъл създаденото от него пространство на наслажденията с латинската дума idyllium . Но това не бил светът, познат ни днес. Понякога го наричали „Призрачният остров“ — по онова време той бил несравнимо по-малък. На Месмер му коствало големи усилия да обясни на най-любознателните от клиентите си, особено на англичаните, че няма никаква тайна карта, с помощта на която да може да се доплава до острова с кораб от Лондон. Той разполагало доказателства — на Идилиум се случвали неща, невъзможни на Земята. Така че в края на краищата му повярвали дори най-опитните мореплаватели. Месмер имал завидно въображение, но за да се поддържа интересът на разглезената и преситена публика, усилията на един ум вече не били достатъчни. Наложило му се да създаде т.нар. Академия на Идилиум. Нейни членове станали най-добрите художници и писатели на онова време, които обединили усилията на въображението си, за да спомогнат за създаването на новия свят…

Пазителят ми направи знак да спра.

Фреската пред нас изобразяваше голяма стая с камина, в която разположилите се по креслата господа с перуки и в камзоли, изглежда, се съвещаваха. В ръцете си държаха странни масивни лули с къси мундщуци, а по масичките имаше бутилки и някакви стъкленици от вида на химическите.