Виктор Пелевин - Пазителят

— Ако ми бяха предложили да определя предназначението на това устройство — казах аз, — бих предположил, че това е… ъ-ъ-ъ… електрически уред за изтезания на задържани от инквизицията аристократи.

— Защо точно аристократи?

— За простолюдието никой не би си направил труда. Имам предвид инкрустациите.

Пазителят се засмя.

— Не позна, точно обратното е — каза той. — Този апарат е предоставял на аристократите несравнима с нищо друго наслада.

— Как е работил той?

— Много просто. Майсторът илюзионист, в нашия случай самият Франц-Антон, настройвал мислите си така, че да вижда някакво специално пространство. Да речем, някакъв призрачен остров. Той си го представял с всички най-дребни подробности, за които са му помагали художници и декоратори, обмисляйки това измерение заедно с него. А какво да крием, и аптекари, като са го снабдявали с определени субстанции, целящи да стимулират въображението. И след като илюзията ставала за него равнозначна на реалността — за което първоначално пак му помагали вещества — той се включвал към baquet и останалите присъединени към апарата медиуми, следвайки неговите инструкции и указания, започвали да виждат същото, което виждал и той.

— С отворени очи?

— Отначало със затворени. Понякога им завързвали очите. Няма значение. Главното се състояло съвсем не в това, че всички медиуми започвали да виждат едно и също. По-важното било друго.

Пазителят направи пауза, наблягайки на думите, които ще последват.

— Ако настроените на една и съща мислена вълна медиуми били достатъчно на брой — обичайно осем или дванайсет, според броя на върховете на Павловския кръст, — тяхната колективна халюцинация достигала такава сила, че започвала да засмуква към себе си хората, които просто са били близо до baquet , без да са свързани към електродите на уреда. Те започвали да виждат новия свят заедно с медиумите на Месмер. Колкото повече били въвлечените в халюцинацията, толкова по-устойчива ставала тя — новите участници ставали нейни катализатори. Хората можели да се придвижват в нея и дори да остават там продължително време.

— А какво е ставало с телата им? — попитах аз.

— Те се оказвали там в своите тела. Или във всеки случай, така са го усещали.

— Почакайте, Ваше Безличество. Да речем, че човек влиза в това ново измерение, а някой друг гледа към неговото тяло. Какво вижда този втория?

— Алекс — каза Пазителят, — първите опити на Месмер — онези, които давали подобен резултат — се провеждали в дълбока тайна. В специална атмосфера, изключваща присъствието на непосветени. Онзи, който е гледал към участниците в опита, със сигурност се е намирал в близост до baquet с включените към него медиуми. По този начин самият той ставал участник в опита.

— А дали медиумите са се премествали в новия свят заедно с апарата и зрителите?

— Не. Медиумите са оставали на мястото си, във всеки случай поне в началото. Но в близост до тях се отварял вход към новия свят. Именно този вход те позволявали да видят другите.

— Добре — казах аз, — а доколко стабилно е било това ново измерение? Колко дълго са го виждали участниците в опита?

— Виждали са го дотогава, докато медиумите продължавали да седят около baquet . Нещо повече, те можели и да се сменят — по един или по двама, докато останалите продължавали да виждат същото. Великият Катализатор — самият Франц-Антон — бил длъжен лично да запалва илюзията при всеки сеанс, присъединявайки другите към съзнанието си. Но когато на призрачния остров вече се озовали достатъчен брой хора, тогава нито на него, нито на медиумите било наложително да полагат специални усилия. Те изпълнявали просто подсигуряваща роля. Месмер можел да напусне мястото си до baquet и лично да се разхожда по илюзорния остров — особено след като изобретил каската, позволяваща да се поддържа връзка с baquet чрез Флуида. Ето така тя изглеждала първоначално…

Пазителят посочи следващата фреска.

Видях лицето на Месмер в профил на фона на някакви скали. Върху главата му имаше нещо средно между пожарникарска каска и античен военен шлем. Шлемът имаше гребен от множество много тънки метални щифтове. Всеки от тях завършваше с медно топче с формата на човешка глава с размера на грахово зърно.

От същите такива медни глави и досега изработваха своите броеници монасите на „Жълтия флаг“.