Астрид Линдгрен - Нови пакости на Емил от Льонеберя

— Елате тук! Елате да видите какъв грозен чорлав звяр!

И тримата застанаха, вперили очи в Командоршата, която със сивия си вълнен шал действително наподобяваше на вълк.

— Сигурен ли си, че това е вълколак? — попита малката Ида с разтреперан глас.

— Можеш да ми повярваш — потвърди Емил. — Това е една злобна стара вълколачка и нищо друго, а те са най-опасните от всички.

— Да, защото са страшно лакоми — допълни Алфред.

— Именно. Гледай я тази — продължи Емил. — Кой знае колко много е изплюскала през живота си! Но сега ще се сложи край на тази работа. Алфред, дай ми пушкътъ!

— Но, Емиле, миличък, не виждаш ли коя съм аз? — пропищя Командоршата, защото се изплаши до смърт, когато Емил заговори за пушката си. Тя нали не знаеше, че това е само играчка, която Алфред веднъж издялка за Емил.

— Алфред, ти чу ли какво каза вълколакът? — попита Емил. — Защото аз не успях да чуя!

Алфред поклати глава.

— Нито пък аз.

— Освен това хич не ме е грижа — продължи Емил. — Дай ми пушкътъ, Алфред! Тогава Командоршата се разкрещя:

— Не виждате ли, че АЗ паднах в тази яма?

— Какво казва? — обърна се Емил към Алфред. — Че дошла за салама?

— Ами тук вече няма салам — отговори Алфред.

— Нито пък наденици, и толкова по-добре — добави Емил, — иначе скоро цялата яма щеше да се напълни със стари вълколаци. Дай ми пушкътъ, Алфред!

Сега Командоршата вече зарева с пълен глас.

— Ужасно сте лоши и аз ще се оплача! — хлипаше тя.

— Какво казва? Че обича погача? — попита Емил.

— Сигурно обича — рече Алфред. — Ама ние и погача нямаме.

— Не, в цял Смоланд не останаха погачи — продължи да я дразни Емил, — защото Командоршата ги изплюска.

А Командоршата почна да вие още по-страшно от преди, защото вече разбра, че Емил знае колко грозно е постъпила към Столе-Йоке и другите нещастници. Тя ридаеше така, че Емил я съжали, защото това момче наистина имаше добро сърце. Но ако искаха да станат промени в приюта, на Командоршата не биваше да й се размине толкова лесно и затова Емил каза:

— Слушай, Алфред, ако се загледаш по-отблизо в този вълколак, не ти ли се струва, че прилича малко на Командоршата от приюта за бедни?

— Дума да не става! — възрази Алфред. — Командоршата е по-страшна от всички вълколаци в цял Смоланд.

— Прав си — отговори Емил, — че вълколаците са същински сладурчета в сравнение с Командоршата. Защото тя не е готова да даде никому нищо. Питам се кой ли взе всъщност онази наденичка от шкафа?

— Аз я взех — проплака Командоршата. — Аз я взех! Всичко ще си призная, стига да ми помогнете да се махна оттук!

Тогава Емил и Алфред се спогледаха и се усмихнаха под мустак.

— Алфред — обади се Емил, — къде са ти били очите? Не виждаш ли, че туй НАИСТИНА е Командоршата! И никакъв вълколак!

— Леле, майчице! — възкликна Алфред. — Как можахме така да се припознаем?

— И аз не мога да разбера — рече Емил. — Те че си приличат, приличат си, ама доколкото знам, никой вълколак няма такъв шал.

— Наистина няма! Ама мустаци имат и вълколаците, нали?

— Еее, Алфред, няма да обиждаш Командоршата — смъмри го Емил. — Върви да донесеш стълба!

И така, спуснаха на Командоршата една стълба в ямата и тя се изкачи по нея като продължаваше да реве с целия си глас, а след това хукна, та въздухът засвистя край ушите й, защото бързаше да се махне от Катхулт завинаги. Кракът й повече нямаше да стъпи там. Но преди да изчезне зад завоя, тя се обърна и извика:

— Да, НАИСТИНА взех наденицата, грях ми на душата, но на Бъдни вечер бях го забравила. Заклевам се, че бях забравила.

— Толкова по-добре, че поседя тук, та да си припомниш — каза Емил. — Все пак, хитра работа, да си имаш вълча яма!

А Командоршата препускаше по надолнищата, колкото я държаха дебелите крака и пристигна доста задъхана в приюта. Те спяха сега, нейните сиромаси, във въшлясалите си легла, и Командоршата за нищо на света не искаше да ги събуди. Затова се вмъкна тихо като призрак — никога не бе стъпвала толкова безшумно.

Всичките й бедняци бяха по местата си, здрави и читави, и тя ги преброи като овце. Столе-Йоке и Кале Спатията, Юхан Стотинката и Лудия Никлас, Фия Хитрушата и малката Клосан, баба Виберг и Салия Амалия — тя видя, че всички са там. Но изведнъж видя още нещо. Върху масата до леглото на Салия Амалия стоеше… о, беда и ужас, там стоеше ПРИЗРАК, да, истински призрак, макар че приличаше на прасе, на ужасно, малко, лунно прасе, а може би там стоеше вълколак и я гледаше със зловещи бели очи!