Астрид Линдгрен - Нови пакости на Емил от Льонеберя

— Някой ще устрои голямо угощение!

— Кой? — попита Ида.

Емил блъсна още веднъж с юмрук по сандъка.

— Аз! — заяви той. И после им разказа какво ще направи. Такава гощавка, че да се разчуе, защото искал всички сиромаси от приюта на Льонеберя да дойдат в Катхулт и то начаса!

— Слушай, Емиле — обади се малката Ида плахо, — сигурен ли си, че това не е пакост?

Алфред също се разтревожи и реши, че може би все пак е пакост, но Емил ги увери, че съвсем не е. Това било добро дело, на което ангелите небесни щели да ръкопляскат точно толкова, колкото преди това плакали заради мизерната Коледа в бедняшкия приют.

— А и мама ще се зарадва — довърши Емил.

— Ами татко? — възрази Ида.

— Хм! — рече Емил. — Но така или иначе не е пакост.

После помълча и пак се замисли.

— Ама как да ги измъкна от бърлогата на лъва… това ще е най-трудното — каза той. — Хайде, да вървим и да опитаме!

По това време Командоршата беше изплюскала всички наденици, салами и кървавици, шунката и пачата, всички сусамени кравайчета и меденките до една, а освен това бе изсмъркала и цялото емфие на Столе-Йоке. Сега си седеше в таванската стаичка в много мрачно настроение, както се случва, когато човек е направил нещо непочтено, и на всичко отгоре е преял с кървавица. Не й се слизаше долу при другите, защото те само въздишаха, гледаха я накриво и не й продумваха.

Но както си седеше Командоршата в мрачно настроение, изведнъж чу, че някой хлопа на външната врата и забърза по таванската стълба, за да види кой идва.

На прага стоеше Емил. Емил от Катхулт. И Командоршата много се смути, като си представи, че Столе-Йоке или Малката Клосан може да са избъбрили всичко и Емил е дошъл заради това.

Но малкият Емил само се поклони учтиво и каза:

— Дали не съм си забравил тук джобното ножче, когато идвах напоследък?

Я вижте, какъв беше хитър, наш Емил! Джобното ножче лежеше мирно и тихо в собствения му джоб, но нали му трябваше някакво извинение, за да дойде в приюта и затова каза тъй.

Командоршата го увери, че не били виждали никакво ножче.

А Емил продължи:

— Усладиха ли ви се надениците? И пачата и всичко останало?

Командоршата сведе очи и се загледа упорито в широките си стъпала.

— Естествено, естествено — забъбри тя, — да, стопанката на Катхулт си знае, от какво има нужда сиромахът. Поздрави я най-сърдечно!

И тогава Емил каза онова, което беше дошъл да каже, но той го спомена ей тъй, мимоходом, сякаш не беше никак важно.

— Мама и татко са на гощавка в Скорпхулт — рече той.

Командоршата изведнъж се оживи:

— Значи днес имало гощавка в Скорпхулт — а пък аз да не знам!

Не, защото иначе отдавна да си там, помисли си Емил. Както всички в Льонеберя и той знаеше, че ако някъде имаше угощение, не минаваше много време и Командоршата влизаше през кухненската врата — то ставаше като по часовник. И просто не можеха да се отърват от нея, докато не опита поне от баницата. Тя би минала през огън и вода, за да я почерпят с баница. И ако някога сте ходили на угощение в Льонеберя, ще знаете еднакво добре като Командоршата, че в такива случаи на масата стоят дълги редици от баници в лъснати бакърени тави, които гостите са донесли като подарък или „дарение“, както казват в Льонеберя.

— Седемнайсет баници — заяви Емил. — Какво ще кажеш, а?

Сега, каквото си е право, Емил не можеше да знае дали в Скорпхулт е имало седемнайсет баници и той всъщност не твърдеше такова нещо, защото не искаше да лъже! Само заяви много хитричко:

— Седемнайсет баници, какво ще кажеш, а?

— Какво бих могла да кажа! — възкликна Командоршата.

След това Емил си тръгна. Беше си свършил работата. Той знаеше, че до половин час Командоршата щеше да се запъти към Скорпхулт.

И в това отношение Емил наистина бе си направил вярно сметката. Той и Алфред и малката Ида дебнеха иззад един куп дърва и видяха как Командоршата излезе, загърната в най-дебелия си вълнен шал и с просешката торба под мишница, за да тръгне към Скорпхулт. Но представете си само каква вещица беше: взе, че ЗАКЛЮЧИ вратата отвън и пъхна ключа в торбата! И каква стана тя? Всичките нещастни сиромаси останаха заключени като в затвор, а Командоршата вероятно смяташе, че така е редно. Нека само се опита Столе-Йоке да избяга пак — щеше да види тогава кой държи властта и че с нея шега не бива!

След туй Командоршата припна към Скорпхулт колкото й държаха дебелите крака.

Емил отиде и дръпна вратата, да провери колко здраво е заключена. Алфред и малката Ида сториха същото — о да, заключена беше, грешка нямаше.