Астрид Линдгрен - Жив е още Емил от Льонеберя

— Слушай, Емиле, бъди така добър и излез да прибереш кокошките!

Кокошките по цял ден се разхождаха на свобода, но настъпеше ли вечер, трябваше да ги затварят заради лисиците, които обикаляха околността.

Почти се беше мръкнало и валеше дъжд, но на Емил въпреки това му стана приятно да се измъкне за малко от домашната топлина и бърборенето и баниците. Почти всички кокошки си седяха вече по пръчките в курника, само Куцата Лота и няколко други опърничави кокошки още се разхождаха по дъжда, но Емил ги подгони, те се прибраха и той закачи старателно куката на вратата — сега лисицата можеше да заповяда! До курника се намираше кочината. Емил влезе да види на бърза ръка Мъничето и обеща да му донесе разни вкусотии за вечеря.

— Винаги остава много ядене по чиниите, като се наситят тия лакомци — каза Емил и Мъничето загрухтя в очакване.

— Подир малко ще се върна! — обади се Емил и закачи грижливо куката на вратата на кочината.

Отвъд кочината стоеше нужника — да, така се наричаше по онова време. Сигурно ви се струва, че думата не е особено хубава, но да бяхте чули онази, дето я употребяваше Алфред — той го наричаше направо... е, защо пък аз да ви уча на такива думи!? Но катхултският нужник си имаше и по-изискано име. Наричаха го Трисевата барака, на името на един ратай, Трисе, който още по времето на Емиловия дядо бе построил тази необходима, малка къщичка.

Емил беше закачил куката на кокошарника и куката на кочината, а сега просто на минаване закачи и куката на Трисевата барака, което беше много необмислена постъпка. Трябваше да се сети, че вътре има някой, щом като вратата не е закачена от външната страна. Но Емил просто никога не се замисляше. На бърза ръка закачи вратата, а сетне се втурна с леки стъпки, като си тананикаше:

„Сега закачих, сега закачих, сега закачих вече всички врати!“

Татко му, който седеше в Трисевата барака, чу веселата песен и се стресна. Скочи и опита вратата. Както и предполагаше, тя беше закачена съвсем здраво и таткото на Емил нададе страшен рев:

— ЕМИЛЕ!

Но Емил се намираше вече далеч и си пееше толкова силно и възторжено „Сега закачих...“, че не чуваше нищо друго.

Горкият татко на Емил! Така се ядоса, че просто не можеше да си поеме дъх. Това беше нечувано безобразие и по какъв начин щеше да излезе сега? Той затропа лудешки по вратата, чукаше и блъскаше, но нищо не помогна! Тогава започна да я рита. Така замахна по вратата, че си изкълчи палците на крака, но онзи Трисе си беше свършил добре работата и вратата се оказа здрава и устойчива и изобщо не помръдна. Таткото на Емил все повече побесняваше. Започна трескаво да рови из джобовете си, за да намери джобното си ножче с надеждата да издялка малък процеп, колкото да провре през него върха на ножчето и да повдигне куката. Но ножчето се намираше във всекидневния му панталон, а сега бе облякъл празничните дрехи. Мина доста време, и таткото на Емил ръмжеше от озлобление — не, нито веднъж не изруга, нали беше църковен настоятел, но ръмжа много неща по адрес на Емил и на онзи Трисе, който не беше поставил поне един свестен прозорец на Трисевата барака, а само някакъв малък, тесен отдушник над вратата. Таткото на Емил сърдито гледаше прекалено тесния отдушник, нанесе още няколко жестоки ритници на вратата, но най-сетне седна да чака.

В Трисевата барака имаше три места за сядане и той седна на едно от тях. Седеше и скърцаше със зъби от ярост и чакаше кръвожадно да дойде някой друг, който също имаше работа в Трисевата барака.

„Жалко за човека, защото който дойде пръв, ще го хвана и ще го утрепа“, мислеше си той и това наистина би било несправедливо и безсърдечно от негова страна. Но все пак човек може да му влезе в положението — имаше защо да го е яд!

В Трисевата барака стана съвсем тъмно, таткото на Емил чакаше ли, чакаше, но никой не идваше. Той чуваше как дъждът тропа по покрива и всичко му се струваше много мрачно. Все повече му прикипяваше — и таз добра! — той ще седи тук сам в тъмното, а другите ще си живеят живота на светло, сред радости и ще се гощават за негова сметка! Дотук беше — сега вече на всяка цена трябваше да излезе! Пък ако ще да се провира през отдушника!

— Защото съм просто бесен! — проговори той на висок глас и стана от седалката.

В Трисевата барака имаше едно сандъче със стари вестници. Той го изправи на късата му страна и стъпи отгоре — да, достатъчно високо беше и засега всичко вървеше добре. Лесно свали малката рамка и провря глава през отдушника, за да потърси помощ.