Астрид Линдгрен - Карлсон, който живее на покрива

— Е, и какво ти отговори той? — позаинтересува се майката.

— Карлсон каза, че ако той бил измислица, това щяло да бъде най-хубавата измислица на света. Но работата е там, че той не е измислица. — И Дребосъчето си взе още една кифличка. — Карлсон смята, че, напротив, Кристер и Гунила са измислица. „Рядко глупава измислица“ — казва той. И аз така мисля.

Майка му нищо не отговори. Тя разбираше, че е безсмислено да разубеждава Дребосъчето в неговите фантазии.

— Аз смятам — каза тя най-после, — че за тебе ще е по-добре повечко да поиграваш с Гунила и Кристер и по-малко да си мислиш за Карлсон.

— Карлсон поне не ме замеря с камъни — измърмори Дребосъчето и попипа подутината на челото си. Изведнъж той си спомни нещо и се усмихна радостно на майка си. — Да, малко остана да забравя, че днес за първи път ще видя къщичката на Карлсон.

Но веднага се разкая, дето каза това. Колко е глупаво да говориш с майка си за такива неща!

Но тия думи на Дребосъчето не се сториха на майка му по-опасни и тревожни от всичко останало, което обикновено Дребосъчето разказваше за Карлсон, и тя рече безгрижно:

— Че какво пък, това ще бъде навярно твърде забавно.

Дребосъчето стана от масата сит, весел и напълно доволен от живота. Подутината на челото не го болеше. В устата си чувстваше чудесния вкус на кифлички с канела, през кухненския прозорец светеше слънцето и майка му изглеждаше толкова мила в своята карирана престилка.

Дребосъчето дойде при нея, шумно целуна пълната й ръка и каза:

— Колко те обичам, мамичко!

— Много се радвам — отговори майката.

— Да, обичам те, защото си много мила.

После Дребосъчето се прибра в стаята си и зачака Карлсон. Днес те трябваше заедно да отидат на покрива и ако Карлсон беше само някаква измислица, както уверяваше Кристер, едва ли Дребосъчето щеше да попадне там.

„Ще дойда за тебе горе-долу в три или четири часа, а може и в пет, но в никой случай по-рано от шест“ — каза му Карлсон.

Дребосъчето така и не успя да проумее кога наистина Карлсон възнамерява да дойде, та го попита втори път.

„По никой начин не по-късно от седем, но едва ли по-рано от осем… Чакай ме примерно в девет, след като удари часовникът.“

Дребосъчето чака едва ли не цяла вечност и в края на краищата започна да му се струва, че Карлсон наистина не съществува. И когато Дребосъчето беше готов вече да повярва, че Карлсон е само измислица, чу се познатото бръмчене и в стаята влетя Карлсон — весел и бодър.

— Омръзна ми да те чакам — каза Дребосъчето. — В колко часа обеща да дойдеш?

— Аз казах горе-долу — отговори Карлсон. Така и стана: дойдох горе-долу.

Той тръгна към аквариума на Дребосъчето, в който кръжаха пъстри рибки, потопи лице във водата и почна да пие на големи глътки.

— Внимателно! Рибките ми! — извика Дребосъчето; той се уплаши, че Карлсон ненадейно може да погълне някоя и друга рибка.

— Когато човек гори в огън, налага се много да пие — каза Карлсон. — И ако дори погълне две-три рибки, това е дреболия, обикновено нещо.

— Ти имаш температура? — попита Дребосъчето.

— И още каква! Пипни ме! — И той сложи ръката на Дребосъчето на челото си.

Но Дребосъчето не усети челото му да е горещо.

— Каква температура имаш? — попита той.

— Тридесет-четиридесет градуса, не по-малко!

Дребосъчето неотдавна беше боледувал от дребна шарка и добре знаеше какво значи висока температура. Той поклати със съмнение глава:

— Не, според мене ти не си болен.

— Ех, какъв си лош! — извика Карлсон и тропна с крак. — Не мога ли и аз да заболея както всички други хора?

— Ти искаш да заболееш? — учуди се Дребосъчето.

— Разбира се. Всички хора искат! Искам да лежа в леглото си с висока-превисока температура. Ти ще дойдеш да разбереш как се чувствам и аз ще ти кажа, че съм най-тежко болният човек на света. Тогава ти ще ме попиташ не искам ли нещо и аз ще ти отговоря, че щом съм толкова ужасно болен, от нищо не се нуждая. От нищо друго освен от една грамадна торта, от няколко коша сладки, от цяла планина шоколад и от голяма-преголяма торба бонбони!

Карлсон погледна обнадежден Дребосъчето, но то стоеше съвсем объркано, защото не знаеше отде ще достави всичко, което искаше Карлсон.

— Ти трябва да ми станеш като родна майка — продължи Карлсон. — Трябва да ме придумаш да изпия горчивото лекарство, като ми обещаеш пет йоре. Трябва да ми увиеш врата с топло шалче заради гърлото. Аз ще кажа, че то ме жули, и за пет йоре ще се съглася да остана с увит врат.