Астрид Линдгрен - Карлсон, който живее на покрива

В миг ярката светлина на фенерчето пламна, разгони сивите сенки на мрачината и падна върху лицето на Пеле. Пеле скочи. Бетан изписка. Но тоз миг се разнесе взрив от смях и тропот на крака, стремглаво отдалечаващи се в антрето.

Заслепени от ярката светлина на фенерчето, Бетан и Пеле не можаха да видят нищо, но те чуха смях, див възторжен смях, който идеше иззад завесата.

— Това е моето непоносимо братче — каза Бетан — Сега ще му дам да разбере!

Дребосъчето се задавяше от смях.

После се раздаде силен шум, придружен от ново избухване на смях.

— Спокойствие и само спокойствие! — прошепна Карлсон, когато през време на своето стремглаво бягство те се спънаха и паднаха на пода.

Дребосъчето се мъчеше да бъде колкото може по-спокоен, макар че смехът му напираше. Карлсон се строполи върху Дребосъчето и той не можеше да разпознае къде са неговите крака и къде са краката на Карлсон. Всеки миг Бетан можеше да ги настигне, затова те запълзяха на четири крака. Изплашени много, втурнаха се в стаята на Дребосъчето същия миг, когато Бетан посегна да ги хване.

— Спокойствие и само спокойствие! — шепнеше под одеялото Карлсон и неговите къси крачета тропаха по пода като барабанени палки. — Най-добрият в света бегач — това е Карлсон, който живее на покрива! — добави той, като едвам си поемаше дъх.

Дребосъчето също умееше доста бързо да тича и това сега беше наистина необходимо. Те се спасиха, като хлопнаха вратата под самия нос на Бетан. Карлсон обърна бързо ключа в ключалката и се засмя весело. А в това време Бетан с всички сили удряше по вратата.

— Почакай, Дребосъче! Ще те пипна аз тебе! — извика сърдито тя.

— Във всеки случай никой не ме видя! — отговори Дребосъчето зад вратата и Бетан отново дочу смях.

Ако Бетан не беше се разсърдила толкова много, щеше да разпознае, че се смеят двама души.

Един ден Дребосъчето се върна от училище сърдит, с подутина на челото. Майка му шеташе в кухнята. Като видя подутината, естествено, се огорчи.

— Какво имаш на челото си, бедно мое момче? — попита майка му и го прегърна.

— Кристер ме замери с камък — отвърна навъсено Дребосъчето.

— С камък ли? Какво отвратително момче! — извика майката. — Защо не дойде веднага да ми кажеш?

Дребосъчето вдигна рамене:

— Че защо, нали не можеш да хвърляш камъни? Няма да улучиш с камък дори бараката.

— Ех, глупчо! Да не мислиш, че ще взема да замерям с камъни Кристер?

— А с какво друго можеш да го замериш? — учуди се Дребосъчето. — Нищо друго няма да намериш. Във всеки случай нищо по-подходящо от камък.

Майката въздъхна. Беше ясно, че не само Кристер се замерва с камъни. И нейният любимец не беше стока. Как е станало така, че малкото й момче, с такива добри сини очи, се е превърнало в побойник?

— Кажи ми, не е ли възможно да минете изобщо без сбиване? Можете да се споразумявате мирно за каквото поискате. Виж какво, Дребосъче, няма такова нещо на света, по което да не се постигне споразумение, ако всичко се обсъди, както следва.

— Но, мамо, има такива неща. Ето например вчера аз пак се бих с Кристер…

— И съвсем нахалост — каза майката. — Вие прекрасно можехте да разрешите вашата препирня с думи, а не с юмруци.

Дребосъчето седна до кухненската маса и обхвана с ръце наранената си глава.

— Ти така ли мислиш? — попита той и погледна неодобрително майка си. — Кристер ми каза: „Аз мога да те набия.“ Така ми каза той. Пък аз му отговорих: „Не, не можеш.“ Е, кажи, как бихме разрешили, както ти казваш, нашата препирня с думи?

Майката не намери какво да отговори. Трябваше да прекъсне своята миротворна проповед. Нейният побойник син седеше мрачен и тя побърза да постави пред него чаша горещо какао и пресни кифлички.

Дребосъчето много обичаше всичко това. Още от стълбата той долови сладостния дъх на току-що изпечено маслено тесто. А от майчините прекрасни кифлички с канела животът му ставаше много по-сносен.

Преизпълнен с благодарност, той отхапа един залък. Докато дъвчеше, майка му залепи пластирче върху подутината на челото му. После целуна тихичко болното място и попита:

— А сега за какво се разправяхте с Кристер?

— Кристер и Гунила казват, че аз съм съчинил всичко за Карлсон, който живее на покрива. Според тях това било измислица.

— А нима това не е така? — попита предпазливо майката.

Дребосъчето откъсна поглед от чашата с какаото и стрелна гневно майка си:

— Дори и ти не вярваш това, което говоря — каза той. — Аз попитах Карлсон дали не е измислица…