Астрид Линдгрен - Ето го отново Карлсон от покрива

И той хукна през покривите към капандурата. Дребосъчето никога не беше виждал човече с толкова къси и дебели крака да бяга тъй бързо. За всекиго би било трудно да го догони, пък и Дребосъчето не беше кой знае колко свикнал да тича по покриви, но той следваше Карлсон, доколкото му позволяваха силите.

— Разбойниците крадци се ужасни — обясняваше Карлсон, докато тичаше. — Когато аз отмъкна нещо, веднага го заплащам с пет йоре, понеже съм най-честният в целия свят. Но скоро моите парички ще свършат и никак не ми е ясно откъде да си набавя нови.

Филе и Руле бяха оставили прозореца отворен, но пердетата бяха дръпнати и отвътре се чуваше как се кискат и крещят с пълно гърло.

— Сега ще видим какво е толкова смешно — закани се Карлсон и открехна малко пердетата, за да хвърли поглед вътре. Дребосъчето също надникна и зърна Филе и Руле в тяхната мръсна стая. Лежаха по корем на пода с разтворен пред себе си вестник и се веселяха от нещо, което четяха в него.

— Десет хиляди! Ще се завра в миша дупка — викаше Руле.

— И при това лети тук из Васастан, а? Целуни ме в четвъртък! — крещеше Филе и просто щеше да се пръсне от смях.

— Ей, Филе — каза Руле, — познавам един човек, който смята скоро да спечели 10 000 крони, ха-ха-ха!

— Ей, Руле — каза Филе, — и аз познавам един такъв, дето смята да залови опасния малък шпионин, хо-хо-хо!

Дребосъчето така се изплаши от тези думи, че пребледня, но Карлсон се разкиска.

— Аз пък познавам един, който смята ей сега да направи хубав номер — заяви той и натисна спусъка на пистолета. Раздаде се изстрел, който отекна над покривите и Карлсон извика:

— Отворете, полиция!

В мансардата Филе и Руле скочиха от пода, сякаш им се бяха подпалили гащите.

— Бруле, рягай! — изкрещя Филе.

Той искаше да каже „Руле, бягай!“, но когато се страхуваше, не можеше да говори правилно.

— Бързо в радегоба — извика той и двамата се натикаха в гардероба, като затръшнаха вратата, и изобщо не се виждаха вече. Но отвътре се разнесе боязливият вик на Филе:

— Руле и Филе не са в къщи и ми поръчаха да ви предам, че просто не са в къщи, защото ги няма!

Сетне когато Карлсон и Дребосъчето се върнаха отново на своята веранда, Дребосъчето седна с клюмнала глава и никак не му беше весело. Той разбираше какви тежки времена го очакват сега, когато трябваше да бди над този неразумен Карлсон, щом хора от рода на Руле и Филе ще го дебнат на всяка крачка. Пък и госпожица Рог и чичо Юлиус… Ох, беше забравил да каже за тях на Карлсон!

— Слушай, Карлсон — поде Дребосъчето. Но Карлсон не го слушаше. Той продължаваше пиршеството кифлички, а в момента се наливаше със сок от една малка синя чаша, която някога беше собственост на Дребосъчето и която Дребосъчето му бе подарил за предишния си рожден ден преди три месеца. Той държеше здраво чашата с две ръце, както правят малките деца, но въпреки това внезапно я изпусна, също както правят малките деца.

— Вай! — възкликна Дребосъчето, защото това беше една хубава малка синя чашка, която не биваше да се чупи. И тя действително не се счупи. Точно когато чашката падаше край нозете на Карлсон, той ловко я хвана с палците на краката си. Беше без обуща и палците му се подаваха от дупките на червените му раирани чорапи като малки наденички.

— Ха познай кой има най-ловките палци на краката в целия свят! — провикна се Карлсон.

Той се загледа с любов в малките черни наденички и известно време се забавляваше ту да ги подава, ту да ги скрива през дупките на чорапите, като ги свиваше и протягаше.

— Слушай, Карлсон — опита се Дребосъчето още веднъж, но Карлсон го прекъсна.

— Ти, който можеш да смяташ — обърна се той към приятеля си, — я ми кажи, щом аз целият струвам 10 000 крони, колко парички мога да получа за палците на краката си?

Дребосъчето се разсмя.

— Не зная. Да не си намислил да ги продаваш?

— Да. И то на тебе — заяви Карлсон. — При това ще ти ги дам много евтино, защото са малко употребявани. И — прибави той замислено… — като че ли са малко мърляви.

— Да не си полудял! — възмути се Дребосъчето. — Как ще се оправиш без палци на краката?

— Не съм казал такова нещо — възрази Карлсон. — Те ще си останат на краката ми, а всъщност ще бъдат твои. Аз само ще ги взимам назаем.

Той сложи стъпалата си в скута на Дребосъчето, за да може приятелят му да се убеди, че палците са вече, кажи-речи, негови, и започна да го увещава:

— Помисли си само, че всеки път, когато ги видиш, ще си казваш: „Тези малки сладки палци са мои!“ Няма ли да е славно?