Астрид Линдгрен - Кати в Италия

О, толкова съм щастлива! Животът ми се усмихна!

С надежда, че и при Вас е така, оставам Ваша:

Междувременно лятото беше в разгара си. Доста хладният юни премина в необичайно топъл юли и всички заминаха на почивка. Всички освен нас с Ева. Нашите двама адвокати щяха да пътуват до Майорка през септември и, като волове в един впряг, ние трябваше да им робуваме дотогава. Едва през септември щяхме да получим така жадуваната отпуска мечта. Така бяхме решили — че ще си направим ваканция-мечта. Единственото, което не бяхме решили, бе как ще прекараме златните дни.

О, тези нищо и никакви три седмици в златна рамка! Всъщност в това напрегнато очакване на ваканцията има нещо покъртително. Покъртителни сме всички ние, дребни, жалки земни жители, които цяла година мечтаем, копнеем, кроим планове, пестим, фантазираме и вярваме, че всички наши мечти ще се осъществят само да дойде най-сетне отпуската. Газим смело снежната киша през зимата, понасяме простуди и грип, мръзнем и страдаме, без да се оплакваме. Охо, но като дойде ваканцията…! Всичко това е направо страшно. Трябва да бъдат назначени специални психиатри за онези, които се връщат след неудачна ваканция. Защото, ако ваканцията се провали — как тогава ще посрещне новата зима горкият човечец? За това са необходими успокоителни таблетки, повярвайте ми!

Ние с Ева всеки ден променяхме плановете си. Отначало искахме да отидем на западното крайбрежие — западното крайбрежие може да бъде божествено през септември, твърди Ян — после пък решихме да тръгнем с колела към Йоланд, а веднъж в пристъп на грандомания си наумихме да се запишем за екскурзия до Италия. Не се изискваха обаче никакви математически трикове, за да се изчисли, че този последен план не е в областта на възможното. И все пак беше забавно да се правят планове. Отпуската на Ян беше през юли и той отиде в Стрьомланд, откъдето ми изпращаше пощенски картички с епикурейски забележки за слънцето, солените вълни и хубавите морски нимфи. Предполагам, че споменаваше морските нимфи, за да ми напомни, че положението ми не е много сигурно. Но аз приемах морските нимфи и отсъствието на Ян толкова спокойно, че Ева загрижено клатеше глава и казваше:

— Ако това е любов, то чувствата, които изпитвам аз към моето старо колело, са истинска страст!

Но какво можех да направя аз, след като Стокхолм беше толкова хубав и без Ян? Стокхолм през лятото — ето това е нещо, което със сигурност обичам! Да седнеш през обедната почивка на стълбите на концертната зала и да се припичаш на слънце, а вечер да пиеш чаша кафе в парка Берцелий и да слушаш оркестъра на кафе „Берн“, да отидеш на кино, където дават хубавия стар филм, който толкова ти се е искало да видиш още веднъж, а след това да излезеш в топлата тъмнина, без да зъзнеш, макар че си без връхна дреха — не е ли всичко това прекрасно? На площадите са изнесени големи делви с цветя, целият град е разцъфтял, хората — също, настроението им е някак по-ведро и приповдигнато от обикновено, навсякъде по улиците се чува чужда реч, примамливо чужда, срещат се странни хора от всички кътчета на земята и внезапно те обзема приятното чувство, че живееш в световен град, за щастие, не от най-големите, а много малък, цъфтящ и прелестен, който плува в слънчевата светлина по сините води.

На всичкото отгоре това беше нашето първо лято като самостоятелни хора. И макар че по принцип готвенето не спада към най-популярните летни спортове, за нас то все още притежаваше прелестта на новото. Ева, която досега се беше хранила в евтини млечни барове, се впускаше с истинска страст в кулинарни оргии. Бъркаше салата, мариноваше херинга и пържеше риба, беше удоволствие да я гледаш. Веднъж тя направи месни кнедли и заради тях се наложи да изпълня един от най-забележителните акробатични номера на нашето време.

Беше събота. Месец август. Отидох до халите, за да напазарувам някои неща за неделя. На връщане купих от пазара букет маргаритки и натоварена с кесии и цветя, потеглих щастлива за вкъщи.

Знаех, че Ева ще се е прибрала преди мен. Тя искаше да сложи масата и да стопли месните кнедли, които беше приготвила предната вечер.

„Колко е приятно да се връщаш у дома!“, помислих си внезапно, докато пъшках нагоре по пететажните стълби.

На последното стъпало седеше Ева.

— Ти да не си изкупила целите хали? — попита тя. — За това време можехме да направим цяла екскурзия!

— Имаш невероятно чувство за стълбищен хумор — отвърнах аз. — Но защо седиш тук като злокобно предзнаменование, вместо да изпълняваш домашните си задължения?