Астрид Линдгрен: Кати в Италия

Беше времето на белите нощи. Времето на благословените бели нощи. Желанието на добрия Господ, когато е създавал стокхолмските бели нощи, вероятно е било младите мъже и жени от града да използват тези нощи за меланхолични разходки под дъбовете на зоопарка; да скитат унесени в блянове край тихите сини езера, хванати за ръка или плътно прегърнати. А какво правехме ние вместо това? Подгъвахме завеси. Към осем часа идваше Ян, отначало малко намръщен, малко опърничав, постепенно все по-обзет от ентусиазма на архитекта да превърне две малки тъмни и тесни мансардни стаи в нещо, което да изглежда светло и просторно и където да може да се диша. Към полунощ пиехме чай и оглеждахме резултатите от своя труд. После Ян се прибираше при вдовицата от Кунгсхолм и всеки път, когато чувах стъпките му да отекват по стълбите, ме обземаха угризения на съвестта, но това бързо преминаваше.

Накрая всичко беше готово и една хубава вечер ние поканихме Ян на празнично освещаване. Вече бях открила, че изобщо не е толкова трудно да се приготвя храна, ако човек следва точно рецептите от готварската книга. А Ева имаше вроден кулинарен талант.

— Най-хубавото на Ева са нейните месни кнедли — заяви Ян и си сипа цяла планина в чинията.

Той не каза обаче, че най-хубавото у мен са моите задушени гъби, аз обаче смятах, че те имат фантастичен вкус.

Бяхме в прекрасно настроение. Развеселихме дори Ян, който се смя така гръмко, че стъклата на прозорците задрънчаха.

Тъкмо когато беше най-весело, на вратата се позвъни. Отворих. Пред мен стоеше напълно непознат млад мъж с ведри сини очи и лютня в ръката. Той пристъпи вътре и рече:

— Ама че веселба пада тук, приятели! Каква несправедливост, да не съм поканен там, където има веселба? И няма ли някой да ми даде нещо за хапване?

— Ние си мислехме, че вече сте вечеряли — отвърнах бързо аз.

— Освен това решихме, че гъбите няма да ви се отразят добре — добави Ева. — Впрочем кой сте вие?

— Алберт, кой друг — отвърна бодро синеокият. — От няколко седмици — най-близкият ви съсед!

— Приятно ми е — кимна Ева.

— Стоя си вече от доста време в моята стая и ви слушам — продължи Алберт. — Чувахте се отлично, уверявам ви. Но после някой от вас, хитреци такива, започна да говори толкова тихо, че разбирах само всяка втора дума, а така не можех да схвана връзката. И тогава реших, че ще е по-добре да дойда при вас.

— Ами, разбира се — кимна отново Ева.

В този момент обаче Ян се свести от първоначалната изненада. Той изгледа натрапника от горе до долу, гостоприемен като отворен гроб.

— С какво право… — започна той.

— Почакай малко, Ян — намесих се аз предупредително. — Това е моето жилище и аз с удоволствие ще поканя Алберт на гъби.

— В името на обичта към ближния — допълни Ева и донесе четвърта чиния.

— Е, щом настоявате… — не можа да откаже Алберт.

Той остави настрани лютнята и седна на масата без повече превземки. Беше весел, непринуден и шумен и никак не се стресна от доста враждебното отношение на Ян.

Алберт ни разказа, че държи стая при възрастната двойка, която живееше непосредствено до нас. Бил артист и наскоро се завърнал от дълго турне из провинцията. Спомнихме си, че сме виждали из вестниците снимки от неговите роли. Алберт разказа, че играел бащата в пиеса на Стриндберг. А Ян заяви, че щом горката провинциална публика е видяла Алберт в ролята на бащата, то скучният й живот след това сигурно е бил двойно по-потискащ.

Но Алберт само се засмя и си взе още една кнедла.

Лютнята все така си стоеше в ъгъла като мрачна заплаха за хубавото ни настроение.

— Мислиш ли, че ще иска да пее? — прошепнах плахо.

— Не знам как би могла да му попречиш — отвърна ми Ян също шепнешком.

Всъщност изпълненията в акомпанимент на лютия са божествени — дори само защото е толкова прекрасно, когато свършат. Обаче повечето от певците, които си акомпанират с лютня, полагат всевъзможни усилия да отложат колкото се може по-дълго този блажен момент. Пък и доста потискащо е, когато големи силни мъже с тела на професионални боксьори застават пред публиката, подрънкват с лютнята и пеят:

— Аз съм девойка, която ходи в дрипи… — и след малко „тра-ла-ла, тра-ла-ла!“ продължават: — А сега да донесем бира, да, бира, да, бира…

Ева обаче, която явно проявяваше известен интерес към Алберт, пък и знаеше как най-успешно да поласкае самочувствието на един мъж, издебна удобен момент да го подкани да запее, докато ние с Ян подреждахме на масата сервиза за кафе. Тогава Алберт се надигна и заяви с престорена плахост: