Астрид Линдгрен - Кати в Италия

Той само простена, но аз го успокоих:

— Не се страхувай, мен ме е страх и за двама ни! Да, страхувах се! А когато накрая трябваше да си извия крака, за да мина покрай отворения прозорец, чух как Ева изпъшка от ужас. Явно и тя се страхуваше. Едно копче на роклята ми се закачи за рамката на прозореца тъкмо когато исках да я заобиколя и аз се задърпах в смъртен страх, че няма да мога да се освободя. Но имах късмет. Свръх всички очаквания. Наистина се измъкнах невредима. И само защото в последния момент успях да се заловя за една прозоречна кука, ми бе спестено да се превърна с гръм и трясък в малък ангел.

Минута по-късно бях в кухнята при кнедлите. Крайно време беше. Сипах грижовно малко вода в тенджерата и след това отидох да отворя, защото Ева и Алберт блъскаха с юмруци по вратата.

— Нима в цирк „Шуман“ още не са чули за теб? — попита Алберт. Трябваше да отрека. Цирк „Шуман“ си нямаше идея, че една от най-добрите въздушни акробатки в страната вехне в пълна неизвестност на улица „Капитен“. Алберт подаде ръката си, за да ми покаже, че от нерви си е изгризал два нокътя. Приех това като знак за истинско приятелство.

Ева сложи масата, като не спираше да плаче през цялото време. Нервите й са така устроени, че винаги се включват със закъснение. След като се успокои, тя се обади на Ян.

— Ела веднага да изядем месните кнедли — нареди тя. — Толкова ми е жал за теб. За малко да останеш вдовец, преди да си се оженил.

Ян дойде и всички ние седнахме край масата, а маргаритките грееха весело върху синята покривка.

— Какво се полага на човек, който с риск за живота си е спасил едни кнедли… може би един малък медал за храброст? Поне съвсем малък?

Ян обаче беше безмилостен — никакъв медал.

Когато стигнахме до кафето и цигарите, бръкнах в джоба си за кибрит. Нямаше кибрит. Намерих обаче нещо друго. Между пръстите ми се озова един малък плосък ключ, който добре познавах.

Толкова се радвам, че не го открих, докато се промъквах по покрива. Тогава вече със сигурност щях да падна.

„За една година могат да се случат много неща“, беше казал Ян и аз с нетърпение очаквах това най-сетне да стане. Изобщо не исках да броя промъкването покрай улука на покрива, за да спасявам някакви заключени кнедли, това не беше събитие. Не беше събитие и това, че Ева скочи от трамвая в движение и падна на лицето си, та след това се криеше от хората.

— Нима това не е събитие? — клатеше горчиво глава Ева. — Ти какво очакваш? Катастрофата на века?

Тя се разглеждаше намръщено в огледалото. Цялата лява половина на лицето й беше една голяма синя цицина. Ева смяташе, че доста време ще е неподходяща за външна употреба. Тя естествено трябваше да ходи на работа, но иначе си стоеше вкъщи за голямо разочарование на тълпата настойчиви кавалери, които непрекъснато звъняха по телефона и искаха да я водят на танци. Тя изобщо отказваше да се среща с хора.

Единственият, когото въпреки упоритите си усилия не успя да държи настрана, беше Алберт. Алберт имаше навик да ни навестява като грамаден дружелюбен сан бернар. Когато не беше зает със снимки, той пристигаше запъхтян при нас и явно смяташе да продължи тази традиция въпреки синините на Ева. Носеше червени рози и пееше с приятния си баритон „Червени рози за синята лейди“, а Ева слагаше, мърморейки, цветята във ваза и се предаваше. На Ян също не можехме да забраним да идва, и така ние четиримата известно време водихме тих домашен живот край ослепително синята буза на Ева.

Ян и Алберт бяха заклети футболни запалянковци. Те говореха за шведското първенство по футбол и играеха на тото и толкова бяха обзети от тази тема, че ние с Ева вече не можехме да ги слушаме. Веднъж те познаха осем резултата и очевидно решиха, че това е голям героизъм, защото непрекъснато се хвалеха с него.

— Осем познати резултата — заяви Ева високомерно, — струва ли си изобщо да говорим за тях? Не вярвам да ме разберете, момчета! Трябва ние с Кати да играем на тото, за да видите как се прави това!

И още преди да са заглъхнали топовните залпове на подигравателния им смях, се заехме да го сторим. Нямахме и смътна представа от различните отбори. Но се доверихме на женската си интуиция.

— Ф. Ф. от Малмьо — прочетох аз. — Това ми звучи страхотно. О, да, малките смелчаци от Шонен ще спечелят. Тук ще сложим кръстче.

И така ние с Ева зачеркнахме всички, които според нас щяха да спечелят.

Добре се справихме. Имахме дванадесет познати резултата. Ян и Алберт не можаха да ни простят цяла седмица.