Станислав Лем - Условен рефлекс

— А, моля? Не — възрази Пиркс.

— Така ми се стори. Уверен ли си, че ще се държиш благоразумно? Защото виждам, че вече главата ти се замая. И се колебая…

— Ще се държа разумно — заяви Пиркс с най-решителния тон, на който беше способен.

— Съмнявам се — каза Шефа. — Изпращам те без ентусиазъм. Ако не беше първото място…

— Значи това е заради банята!? — едва сега проумя Пиркс.

Шефа се направи, че не чува. Подаде му документите, а после ръката си.

— Старт утре в осем. Вземи колкото може по-малко вещи. Впрочем, бил си вече там, сам знаеш. Ето билет за самолета, ето резервация за „Трансгалактик“. Ще летиш до „Луна Главна“, оттам ще те прехвърлят по-нататък…

Говори и още нещо. Пожелания? Сбогуване? Пиркс не знаеше. Не чу нищо. Не можеше да чуе, защото беше твърде далече, чак на „онази страна“. В ушите му беше грохотът на старта, в очите — белите мъртви пламъци на лунните скали, а на лицето — почти същото вцепенение, което доведе до толкова загадъчен край двамата канадци. Обръщайки се кръгом, налетя на големия глобус. Стълбата взе на четири скока, сякаш наистина беше вече на Луната, където привличането намалява шестократно. На улицата по чудо не попадна под автомобил, който удари спирачките с такъв вой, че минувачите се спряха — дори и това не забеляза. За щастие Шефа не видя началото на неговото разумно поведение, защото беше потънал в своите книжа.

В течение на следващото денонощие с Пиркс, около Пиркс, на Пиркс, по отношение на Пиркс се случиха толкова много неща, че понякога едва ли не тъгуваше за топлата солена баня, в която абсолютно нищо не ставаше.

Както е известно, за човека са вредни както недостатъкът, така и излишъкът от впечатления. Но Пиркс не правеше подобни изводи. Всичките старания на Шефа да намали, отслаби и даже да принизи значението на задачата нямаха — нека си го кажем направо — никакво въздействие. Пиркс влезе в самолета с такъв израз на лицето, че хубавата стюардеса неволно се дръпна назад — това беше явно недоразумение, защото въобще не я забеляза. Крачеше така, сякаш беше начело на желязна кохорта, седна в креслото като Вилхелм Завоевателя, освен това беше и Космически Спасител на Човечеството, Благодетел на Луната, Откривател на Страшни Тайни, Победител на Призраците на Онази страна — и макар всичко да беше бъдеще време, в мечтите, това ни най-малко не му пречеше на самочувствието, даже, напротив, изпълваше го с безгранична доброжелателност и снизходителност към спътниците, които нямаха и понятие кой се намира заедно с тях в търбуха на огромния реактивен самолет! Гледаше ги, както Айнщайн на стари години е гледал играещите в пясъка дечица.

„Селена“, новият кораб на „Трансгалактик“, стартираше от Нубийския космодром. От сърцето на Африка. Пиркс беше доволен. Наистина, не мислеше, че някъде тук в бъдеще ще бъде вградена плоча със съответен надпис — не, не беше отишъл в мечтите си толкова далече. Но малко му трябваше. Само че в чашата на насладата започна да се просмуква горест. В самолета можеше и да не знаят за него. Но на палубата на ракетата? Оказа се, че трябва да седи долу, в туристическата класа, сред глъчката на някакви французи, които бяха накичени с фотоапарати и се надвикваха дяволски бързо по съвършено неразбираем начин. Той — в тълпата шумни туристи?

Никой не се интересуваше от него. Никой не го обличаше в скафандър, не го напомпваше с въздух, не го питаше как се чувствува, не му закачваше на гърба кислородни бутилки — временно се утеши, че е заради конспирацията. Салонът на туристическата класа изглеждаше почти като кабина на реактивния самолет, само че креслата бяха по-големи и по-дълбоки, а табелката, на която светваха различни надписи, седеше току пред носа му. Тези надписи предимно забраняваха различни неща — ставането, ходенето, пушенето. Напразно Пиркс се стараеше да се отдели от тълпата профани в астронавтиката, като заемаше по-професионална поза, слагаше крак върху крак и не закопча коланите. И вече не очарователната стюардеса, а вторият пилот му нареди да се закопчае — това беше единственият момент, когато някой от екипажа му обърна внимание. Най-после един от французите, изглежда, по погрешка, го почерпи с фруктов бонбон. Пиркс го взе, старателно задъвка лепкавата маса и като се отдръпна с примирение в издутата дълбочина на креслото, се отдаде на размишления. Постепенно затвърди отново убеждението си в ужасната опасност на своята мисия и без бързане започна да се наслаждава на приближаващия ужас, като закоравял пияница, в чиито ръце е попаднала покрита с плесен бутилка вино от Наполеоново време.