Станислав Лем: Соларис

Снаут не снемаше от мен налетите си с кръв очи. Страхът изчезваше от лицето му, но не и изразът на неописуемо отвращение.

— Какво ти е? — попитах аз тихо. — Да не си болен?

— Загрижил си се, значи… — каза той глухо. — Аха. Ще се грижиш, нали? Но защо за мене? Аз не те познавам!

— Къде е Гибарян? — попитах аз.

За секунда дъхът му секна, очите му отново се изцъклиха, нещо пламна в тях и угасна.

— Ги… Гиба… — изпъшка той. — Не! Не! — И се затресе в беззвучен, идиотски кикот, който секна внезапно.

— При Гибарян ли си дошъл? — попита той почти спокойно. — При Гибарян? Какво искаш да правиш с него?

Той ме гледаше, сякаш изведнъж бях престанал да бъда страшен за него; но в думите му, по-скоро в техния тон, имаше нещо неприязнено-оскърбително.

— Какво приказваш? — измънках слисано. — Къде е той?

Снаут се втрещи.

— Не знаеш ли?

„Той е пиян — помислих аз, — пиян до безобразие.“ Обхвана ме нарастващ гняв. Всъщност трябваше да си изляза, но изгубих търпение.

— Ела на себе си! — изкрещях. — Откъде мога да зная къде е той, когато току-що пристигнах? Какво става с тебе, Снаут?

Долната му челюст увисна. Отново за миг престана да диша, но сега някак другояче; внезапен блясък се появи в очите му. С разтреперани ръце той се вкопчи в ръчките на креслото и стана с такова усилие, че ставите му изпукаха.

— Какво? — каза той, почти изтрезнял. — Долетял си бил? Откъде долетя?

— От Земята — отговорих ядосано. — Чувал ли си за нея? Изглежда, че не си!

— От Зе… Боже мой… значи, ти си… Келвин?

— Да. Но какво чудно има в това? Защо гледаш така?

— Нищо — каза той, като мигаше бързо — Нищо. После прекара ръка по челото си.

— Келвин, извини ме, моля те, нищо няма, но знаеш ли, просто се изненадах. Не те очаквах.

— Как така не си ме очаквал? Нали получихте съобщение преди няколко месеца, а Модард ви телеграфира и днес от борда на „Прометей“…

— Е, да… разбира се, само че, виждаш ли, тук цари известно… безредие.

— Да — отвърнах аз сухо. — Мъчно може да не се забележи това.

Снаут започна да ме оглежда от всички страни, сякаш проверяваше как изглежда скафандърът ми, който беше най-обикновеният на света, с плетеница от шнурове и кабели върху гърдите. Той се изкашля няколко пъти. Почеса се по тънкия си нос.

— Може би искаш да се изкъпеш? Това ще те освежи. Синята врата отсреща.

— Благодаря. Познавам разположението на станцията.

— Гладен ли си?

— Не. Къде е Гибарян?

Той се приближи до прозореца, сякаш не чу въпроса ми. Гърбом изглеждаше значително по-стар. Ниско подстриганата му коса беше бяла, обгореният му от слънцето врат — набразден с дълбоки като от удари с нож бръчки. Зад прозореца проблясваха огромните хребети на вълните, които се издигаха и падаха така бавно, като че ли океанът се втвърдяваше. Когато се загледах в тях, имах чувството, че станцията се наклонява на една страна, като се плъзга по някаква невидима плоскост. После отново се връща в нормално положение и със същото бавно движение се наклонява в противоположна посока. Но това, изглежда, беше зрителна измама. Парцали слизеста пяна с кървав цвят се събираха в дълбоките впадини между вълните. От време на време усещах под лъжичката, че ми се повдига. Студенината на реда, който цареше на палубата на „Прометей“, сега ми се стори нещо много скъпо, но безвъзвратно загубено.

— Слушай — обади се неочаквано Снаут, — засега само аз… — Той се обърна. Потри нервно ръце. — Ще трябва да се задоволиш с моята компания. Наричай ме Плъха. Познаваш ме само от снимка, но това няма значение — мене всички ме наричат така.

— Къде е Гибарян? — попитах настойчиво още веднъж.

Той замига.

— Неприятно ми е, че те посрещнах така. Това… не е само по моя вина. Съвсем бях забравил, тук, знаеш, се случиха много работи…

— Няма нищо — отвърнах аз. — Да оставим това. Но все пак какво е станало с Гибарян? Не е ли в Станцията? Да не е отлетял нанякъде?

— Не — отговори Снаут. Той гледаше към ъгъла, където бяха струпани макари с навит на тях кабел. — Никъде не е отлетял. И няма да отлети. Поради това именно… между другото…

— Какво? — попитах аз. Ушите ми все още бяха запушени и ми се струваше, че чувам зле. — Какво значи това? Къде е той?

— Ами че ти вече знаеш — каза той със съвсем друг тон. И така студено ме гледаше в очите, че дори тръпки ме побиха. Може и да беше пиян, но знаеше какво говори.

— Да не се е случило нещо?

— Случи се.

— Нещастен случай?

Той кимна утвърдително. И не само кимаше с глава, но и наблюдаваше как ще реагирам.