Станислав Лем - Фиаско

Нито пък гръмотевичен грохот. Ревяха алармените сирени. Светлината отслабна, блесна, угасна; в ъглите на тавана, който бе станал под, светнаха аварийните лампички. Той се мъчеше да намери закопчалките на коланите, за да се откачи, катарамите не пускаха, опъвани от гърдите му, в ръцете му сякаш се вливаше олово, в главата му нахлу кръв. Пилотът престана да се дърпа, но нещо го подхвърляше насам-натам, някаква невероятна тежест го смазваше — ту към коланите, ту към койката. Разбра. Зачака. Дали това е краят?

По това време — минаваше полунощ — в тъмната стаичка нямаше никого. Кирстинг седна пред угасения визоскоп, пипнешком се прикачи към фотьойла, откри като слепец контактите и пусна лентата в движение. В белия правоъгълник на екрана се появяваха една след друга послойно заснетите спинограми на повърхността на Квинта — тъмни, почти черни, открояваха се само по-светли кръгли очертания, все едно сенки върху рентгенови снимки; кадър след кадър се сменяха, докато той спря лентата. Завъртя внимателно микрометричния винт, за да фокусира образа. В средата се виждаше храстовидно образувание, подобно на атомно ядро, разпръскващо се лъчеобразно след обстрелване. Той, местеше образа от безформеното млечно петно в центъра към разредената му периферия. Никой не знаеше дали това би могло да бъде жилищно строителство, нещо като огромен град, и дали на този кадър от филма се виждаше срезът, обрисуван от нуклеони на елементи, по-тежки от кислорода. Това послойно облъчване на астрономическите обекти беше известно отдавна, но се оказа ефективно само при изстинали в черни джуджета звезди и планети. Независимо от Достойнствата си и спинографията имаше граници. Разделителната й способност не беше достатъчна за различаване на отделни скелети — дори ако техните размери надвишават тези на гигантозаврите от мезозоя. Въпреки това Кирстинг се опитваше да разпознае скелетите на квинтянските създания — и май само тези, които съответствуват на хората, изпълваха този уж-град — ако изобщо беше многомилионна метрополия. Стигаше до границата на разделителната способност и я преминаваше. Тогава дребните призрачни петна, съставени от белезникави трептящи влакънца, се разпадаха. Екранът започваше да примигва с безразборно разхвърляни неподвижни точици, той възможно най-внимателно връщаше назад микрометричния винт и онзи замъглен образ се връщаше. Избираше най-контрастните спинограми на интересуващия го меридиан, наслагваше ги една върху друга, докато релефните контури на Квинта се покриваха като серия последователно направени рентгенови снимки на един и същи обект. Предполагаемият град лежеше на екватора, спинографиите бяха направени успоредно на оста на собственото магнитно поле на Квинта, по допирателната, там, където атмосферата свършва до планетната кора; следователно, ако това беше застроена площ от тридесет мили, снимките я „пронизваха“ от край до край, също като рентген, поставен в едно предградие, който облъчва всички улици, площади, къщи в посока към противоположно разположеното предградие. Резултатът бе повече от скромен. Когато човек гледа тълпа от хора отгоре, вижда ги във вертикално скъсяване. Когато ги гледа в хоризонтална плоскост, ще видим само най-близките до него, в края на улиците. Облъчваната тълпа ще се разкрие като безразборно струпване на скелети. Действително, съществуваше възможност да се различат минувачите от сградите. Застроената част не се мърда, затова всичко, което на хилядите спинограми бе неподвижно, бе премахнато при филтрирането. Транспортните средства също можеха да се премахнат чрез ретуширане — като се отстрани всичко, движещо се по-бързо от пешеходец. Ако Кирстинг имаше пред очите си голям земен град, от снимките биха изчезнали както къщите, мостовете и промишлените предприятия, така и автомобилите и влаковете: биха останали само сенките на минувачите. Тези толкова силно геоцентрични и антропоцентрични постановки имаха обаче съмнителна стойност. Кирстинг просто разчиташе на щастлива случайност. Той много пъти бе идвал тук нощем, много пъти бе разглеждал лентите, но все още не губеше надежда, че може да направи случайно откритие, ако подбере правилно и наложи една върху друга съответните спинографии. За да види, макар и не чак дотам ясно, макар и очертани замъглено, скелетите на тези същества. Дали приличаха на хората? Дали принадлежаха към гръбначните? Дали костите им бяха изградени на основата на калций в минерални съединения, както е при земните гръбначни? Екзобиологията смяташе човекоподобието за малко вероятно, но остеологичната прилика със земните скелети за възможна, като се вземе предвид масата на планетата, съответно — нейната сила на тежестта, и съставът на атмосферата, подсказващ присъствието на растения. За това свидетелствуваше свободният кислород, но растенията не се занимават с астронавтика, нито пък произвеждат ракети.