Сам Лундвал - Ах, тази Алиса!

Дефилето все повече се стесняваше, накрая вече се виеше като тясна пътечка между нависоко издигащите се стръмни скали. Но Жослен и Марта не се отказваха да я следват — чувствуваха се уверени, защото знаеха, че отвъд развалините над тях бдят човекороботът и корабороботът с неговите получовешки възприятия. Скалите бяха обрасли в тъмен мъх и други слабо осветени пълзящи растения. Вятърът носеше сякаш против волята си шумове от шепот и леки стъпки на остроноктести лапи по скалите. На следващия голям завой Жослен и Марта се озоваха пред надвиснала над пътечката огромна скала, а върху нея забелязаха застанало нащрек странно създание, което впи поглед в лицата им.

Това беше сфинкс — полужена, полулъвица. С гордо разперени криле на гърба, с остри нокти и дебела опашка и същевременно с тесни, изящно извити женски вежди. С котешки гъвкаво тяло, с богато оперени криле и тънка женска шия, която гордо се открояваше от перушината и от блестящата златиста козина. Сфинксът ги измери с поглед и проговори с ясен, звучен глас:

— Този проход е мой. Затова, преди да преминете, трябва да решите загадката ми. Не успеете ли… — От лапите се показаха черни смъртоносни нокти.

Жослен все още се чувствуваше в безопасност (човекороботът, корабороботът, всичко това означаваше могъщество), затова попита:

— Какво ще рече това?

— Ще рече, че пред вас стои тиванският сфинкс — отвърна чудовището с усмивка. — Пазачът на този проход, ангелът на смъртта, който удушва всекиго в желязната си прегръдка. Поставен съм тук от богинята Хера — задавам гатанки и тъй охранявам прохода. Досега само един е успял да разреши загадката ми — тъмноок, по-накуцващ мъж, който след това попадна на майка си, без да я познава. Сега ще ви поставя загадката си. — И сфинксът отново се усмихна.

— Говори като дресиран папагал — каза Жослен, — но те кара някак да потръпваш. — Присви очи, за да види по-добре сфинкса, който се приготви за скок под бледата светлина на луната. — Дали е машина?

Марта се бе отдръпнала настрани в сянката на скалите.

— Да се връщаме при кораба — предложи тя.

— Аз поразявам по-бързо и от смъртта — обади се сфинксът, като я изгледа. — Никога няма да напуснете това място, ако не решите загадката ми.

— Това е някаква шега — каза презрително Жослен (човекороботът, корабът, студеният метал на пистолета с дремещия в него огън го правеха уверен в превъзходството му). — Може би умее да показва фокуси? — И с усмивка към сфинкса попита: — Познах ли?

— Не ми харесва тази история — каза Марта. — Да се връщаме.

— Сигурно е робот или нещо подобно. Страх ли те е?

— Да.

Сфинксът проговори отново:

— Готови ли сте да отговаряте?

— Разбира се. Казвай само.

Сфинксът се надвеси от скалата си.

— Добре — каза той. — Слушайте.

Настъпи мълчание. След известно време сфинксът се усмихна. Подаде нокти. Изпъна мускули като за скок, разпери криле. Надигна се лениво и замести поглед от Жослен към Марта.

— Загадката — каза той — не е по силите ви, доколкото виждам. — Провалихте се, но всъщност всеки един живот е осъден на провал и затова сега аз ще ви убия.

Разпери криле.

— Жослен! — изпищя Марта. — Бягай!

В следващия миг сфинксът скочи.

В кораборобота седеше човекороботът и следеше екрана. Озарени от бледа светлина, по него се движеха неясни силуети. После заслепително проблесна пистолет и в миг сенките придобиха гротескно реални очертания: Жослен в прегръдката на сфинкса, Марта, свила се на земята, с облещени от ужас очи. От ръката й излиза огнена струя, която рикошира в сфинкса, без той да пострада ни най-малко.

Роботът започна да действува хладнокръвно и целенасочено. Завъртя се на стола си към контролното табло и плъзна ръце към него. На мъждукащата светлина на — екрана той приличаше на умело движена кукла на конци сред трепкащите сенки и блещукащите червени и сини лампички. Докосваше копчета, лостове, включваше различни уреди. Те заработваха отначало с леко жужене, после с чувствителен шум, а накрая с грохот, който бързо надхвърляше ултразвуковата бариера. В бронята на кораба се прибраха някои от добре смазаните дула, а на тяхно място се появиха нови, матовочерни. Те заеха позиции според изчислените от уредите траектории на изстрела. Върху командното табло непрекъснато проблясваха и угасваха някакви светлинки. Роботът докосваше копчетата, сякаш бяха клавиши на орган, и тъй събуждаше един дремещ до този миг светлинен хор, който изпълни кораба с идеалната хармония на своите хорали и басови машинни химни.