Сам Лундвал - Ах, тази Алиса!

Горе в мрачните висини, сред дъжд от огнени искри, спря колесницата на Медея, а около нея се скупчиха вал-кириите, които очаквателно се завзираха надолу през облаците. Отвъд планините, над снежните върхове, се надигна огромната глава на змията Мидгард — студените й, пронизващи очи се впиха в двете човешки фигури. Огромното й тяло, което опасваше Земята като пояс, потрепера едва забележимо. Размърдването на това туловище срина цели планини, накара много реки да променят коритата си и забули небето с прахоляк. Главата на чудовището увисна над Земята като непроницаема сянка, а стъклените му змийски очи се извъртяха надолу. С голямо закъснение, но бодро до космодрума долетя и бръмбарът скарабей, който за първи път изоставяше своите задължения. Корабът регистрира появата на всички тези същества, отчете големината им и скоростта на летене, отсъди, че никое от тях не представлява заплаха, запамети информацията за евентуални бъдещи допитвания и веднага я забрави. Погълнат от задачата с помощта на телекамерите да следи всяка стъпка на Жослен и Марта, човекороботът не удостои с никакво внимание действията на кораборобота.

Оръдията на кораба се прицелиха неуверено в огромното туловище на змията Мидгард, но след като прецениха, че дори това чудовище ще да е само едно от необяснимите призрачни видения, загубиха интерес към него и отново се заеха, вече преодолели тревогата, със задачата си да търсят някакви по-осезателни угрози. Оттук нататък не обръщаха никакво внимание на странните същества, които се събираха далеч от светлината, жужаха, шушукаха и наблюдаваха Жослен и Марта с очи, издаващи безгранична самота. В мрака се спотайваха, всички рожби на човешкото въображение и търпеливо чакаха своя час — вече цели петдесет хиляди години. Трите стари норни 6 6 В скандинавската митология — трите богини на времето и съдбата. Б. пр. , изрекли пророчеството за завръщането на човечеството, седяха под короната на дървото Игдрасил 7 7 Според скандинавската митология гигантско дъбово дърво, което крепи цялата вселена от горе до долу. Б. пр. и под схлупения, мрачен небосвод тъча-ха нишките на своята ужасна мрежа, а встрани от тях стоеше мъж с наметка и ги наблюдаваше мрачно и безмълвно. В корените на дървото се криеше подземната змия Нидхьог и денонощно гризеше корените му. А на хребета на една искрящо бяла планина чакаше богинята Деметра, заобиколена от свитата на своите плешиви мъже, които тъй добре подхождаха за службата си при нея. Шията й трепна, тя отметна назад лъскавата си коса, вдигна поглед към небето, където скарабеят бодро продължаваше своя полет към космодрума, и се разсмя.

Отвъд развалините, озарен от бледата лунна светлина, вървеше Жослен. Следван по петите от Марта, той се спускаше по едно стръмно нанадолнище и стискаше пистолета в ръка като нещо свято. От двете му страни се издигаха шумолящи дървета, призрачно бледи на лунната светлина. Под стъпките му пропукваше трошлив бетон. Погледът му се местеше неспокойно, нащрек да предусети и най-малкото знамение за угроза, но срещаше навред само плътни сенки. Вдигнеше ли очи към небето, Жослен виждаше шепа бледнеещи звезди — голяма част от небето тънеше в непроницаем мрак, надвиснал над земята като огромна черна сянка. От разстояние долитаха странни шумове, пращене на листа, кикот и шепот на същества, които използуваха мрака, за да се приближат дебнешком. Жослен сви рамене и продължи, без да им обръща внимание.

Вече бе убеден, че катедралата е била просто халюцинация. Чувствуваше се облекчен, но същевременно и принуден да се замисли над доста неща. Спомни си как като малко момче опитваше да си представи силите, по-властни от човека, и старите образи от потъналите в забрава светилища, които подхранваха въображението му. Крачеше надолу по стръмното с широко отворени очи и се питаше дали той и Марта виждат едни и същи неща. Марта го следваше неотстъпно, гледаше ту бледите дървета, ту гърба му и също се бе умислила. Никой от двамата не понечи да каже нещо.

Навлязоха в някакво дефиле: от двете им страни се издигаха скални масиви и дълбоко насечени каменни стени. Всичко наоколо изглеждаше раздробено, натрошено, разпокъсано. Каменните стени бяха прошарени от успоредните ивици на най-различни утаечни скали: сини, сиви, жълти, кафяви, червени. А вътре в тях се виждаха какви ли не вкаменелости: амонити, граптолити, трилобити. Най-ранните пластове, в основата на скалите, бяха от протерозойската ера, а най-горните от кватернера. По земята, в краката на Жослен и Марта, се търкаляха вкаменени морски лилии и звезди, а над главите им се извисяваха развалините на някогашната човешка цивилизация, заспали под едно небе, което сега безмълвно бе озарявано от фосфоресциращите криле на космическите кораби. Личеше си, че някога оттук е минавало коритото на пълноводна река.