От главния път към селото се виеше тесен неравен черен път, по който те изминаха няколкостотин метра, и спряха под сянката на една смокиня. Марко отиде да се срещне с бандитите. Недалеч от мястото, където спряха, в някакъв обор без прозорци, чиято врата беше отворена, се тъмнееха силуети на хора и кози. Една пършива магарица вдигна опашка и пусна към тях жълта струя. Навсякъде наоколо по изполющените клонки цъкаха насекоми.
— Не мога да разбера защо няколко хиляди войници и полицаи търсят из целия остров този приятел — каза Локатели, — когато той си седи в родното село.
— При това си живее не лошо — добави Брадли. — Четиринадесет карабинери загинаха при засади миналата седмица, а главният полицейски инспектор — как му беше името? — се качва тук да пийне бутилка вино с него.
— Какво значи това тогава? — попита Локатели.
— Нужен им е.
— Ако вземеш да напишеш това в книга, никой няма да ти повярва.
— Няма да публикуват такава книга.
— На двайсет-трийсет метра от нас се крие тайфа бандити. Най-опасните в историята.
— Въпреки това тук си в пълна безопасност, колкото и на „Деветдесет и трета“ улица в Ню Йорк. Дори повече.
— Не би трябвало да е така — рече Локатели. — Всичко това би могло да се избегне.
Голяма лъскава конска муха влетя с бръмчене в колата. Локатели, я пропъди и бързо вдигна стъклото.
— Какво би могло да се избегне?
— Цялата тази бъркотия. Ако бяхме готови за игра с Мусолини, нямаше да възникне нито един от тези проблеми.
— Зная — каза Брадли. — Неведнъж си ми повтарял това. Но не бяхме. Там е бедата, не бяхме.
Марко отиде в селската кръчма, където го очакваше негова милост Санто Флорес. Той беше „почтеният мъж“, който властваше над голям, но без определени граници район североизточно от Палермо. Попрехвърлил шестдесетте дебелак с прошарена коса, обезсилен от огромната си маса и слабите дробове, той можеше да се придвижва само с помощта на двамата си телохранители, които го подкрепяха отстрани и кажи-речи го тътреха. Шествието се запъти бавно към щаба на Атилио Месина на една уличка в края на селото: двамата телохранители влачеха по калдъръма сумтящия и задъхващ се от астма Санто Флорес, следвани на почтително разстояние от Марко. Улицата беше безлюдна, капаците на всички прозорци — затворени. Минаха през площадчето, където по нареждане на Месина бяха екзекутирани публично полицейски доносници и хора, обвинени в потискане на бедните, и свърнаха в тясната уличка към дома на майката на бандита, където той живееше, когато не действаше в планините.
Тук Санто Флорес, който беше получил кавалерска титла от краля на Италия и беше близък приятел на няколко херцози, беше набутан безцеремонно заедно с охраната му в някакво предверийце, а Марко го въведоха при Атилио Месина. Знаменитият бандит го изненада в известен смисъл. Трудно беше да се повярва, че този натруфен със зелена копринена риза младеж с къси пръсти и зализана коса е могъл да извърши толкова много убийства. Той влезе в стаята като актьор и в претъпканото със селска покъщнина помещение замириса на одеколон. През войната се беше изявил като изтъкнат партизански командир, беше сразявал всички изпратени срещу него войски, което му беше създало ореол на съвременен Робин Худ за радост на певците на балади. Англичаните, а после и американците го снабдяваха с оръжие в налудничавите си надежди, че някак си ще съумеят да откъснат Сицилия от Италия, като създадат самостоятелен марионетен режим — нещо като колония или дори американски щат — начело с Месина. Този сапунен мехур вече се беше пукнал, съюзниците искаха да го заличат от паметта си, а за хората от тайното братство, които сега държаха властта в ръцете си, Месина беше само един досадник. Бяха решили да го ликвидират, но му бе отредено да изпълни една последна задача, преди да мине в забвение.
Марко връчи на Месина писмото от дон К., в което на бандата нареждаха да се хвърли срещу комунистите в Коло. В замяна човекът, който тъй или инак се разпореждаше със съдбините на всички сицилианци, гарантираше на бандитите, че ще им бъде разрешено да емигрират в Бразилия.
Без да каже нито дума, Месина разкъса плика и извади писмото. Четеше го бавно, мърдайки устни беззвучно, както правят всички полуграмотни селяни. На лицето му се изписваха последователно мислите, които го вълнуваха: начумереното съмнение в началото отстъпи място в края на самодоволна усмивка. Марко констатира с презрение тази неспособност да се крият чувствата; впрочем какво друго можеше да се очаква от един бандит.
Читать дальше