Норман Луис - Специалист от Сицилия

Тишината, нарушавана от време на време от леките въздишки на Тереза, бе прекъсната от един единствен сподавен стон, когато Беломети вмъкна разширителя и го разтвори докрай. Миг по-късно прегледът завърши и докторът съобщи, че няма нищо сериозно. Марко погледна крадешком предната част на панталоните на доктора, докато двамата крачеха по коридора към вратата, и подозренията му се разсеяха. Беломети, бърникайки в чантата си, снижи гласа си до шепот:

— Ден-два почивка, това е всичко. Необходими са известни предпазни мерки на този стадий. Не се отпускай с цялата си тежест върху нея. Подпирай се на лакти. Тя е млада, но добре сложена. Ще намина пак идната седмица, ако искаш.

Той си тръгна, като на вратата припомни на Марко, че природата е най-големият лечител и че всъщност да умреш е така естествено, както и да живееш, но визитата му с нищо не успокои Марко. Този следобед се страхуваше да остави Тереза сама, боеше се, че тя просто не поиска да признае болките, опасяваше се от ново кръвотечение. Струваше му се, че ако в негово отсъствие се случи опасен кръвоизлив, ще удари часът на старите вещици наоколо с техните тайни лекарства и с опасните инфекции, които могат да предизвикат.

Два дни по-късно Марко се отправи с Брадли и Локатели към Монтелупо, селото на бандитите. Той ги беше посъветвал да не отиват с него, но отстъпи пред настойчивостта на Брадли. За това пътуване Брадли беше наел един фиат четиристотин с регистрационен номер от Палермо, а двамата американци се бяха преоблекли като търговски пътници в лошо ушити костюми от местна тъмносива тъкан. Локатели също беше настоявал Марко да отиде сам при бандитите, изтъквайки, че има опасност да бъдат отвлечени, и ставаше все по-мрачен, докато Марко им показваше по запустелия планински път местата, където бандитите бяха устройвали засади, и крайпътните кръстове с букетчетата увехнали цветя, поставени от опечалените родственици. Брадли шофираше така, както говореше и се движеше — самоуверено и претенциозно.

— Как ще се държим, ако наистина ни пипнат? — попита Локатели.

Брадли забеляза, че с растящата си придирчивост и с чувствителността си към етичните проблеми Локатели ставаше все по-нерешителен. Опасността — призрак, който някога прогонваха със смях — сега беше станала нещо реално. Стиснал с ръце краищата на седалката в колата, Локатели се кахъреше и за въоръжените засади сред скалите, и за скоростта на колата по пътя, който изобилстваше с остри завои и пропасти.

— Това няма да стане — отсече Брадли. — Няма такава вероятност.

— А защо не?

— Защото ако знаем нещо за тези момци, то е, че имат идеално разузнаване. Те се дърпат с полицията и с армията, не с нас.

— Ами всички онези цивилни, конто те държат за откуп?

— Италианци, не американци. Досега не е имало нито един случай със служители на съюзниците.

— Ако ни наредят да спрем, спираме веднага — каза Марко. — Никакви опити за съпротива или за бягство. Когато обясним кои сме, ще ни пуснат.

— Според теб колко души има в този район?

Брадли съсредоточи вниманието си върху идващия остър завой. Взе на голяма скорост наклонената дъга, скосена малко повече от необходимото, като в средата даде газ и задните гуми обсипаха с град от чакъл тънката стена от бучиниш и повитица, която скриваше пропаст, дълбока сто фута. Колата се наклони и поднесе, пейзажът се размести рязко като в калейдоскоп. Над главата си Локатели видя варовикова скала и разбра, че тя продължава в пропастта, вдясно от пътя. Той стисна зъби. Цяла армия може да се скрие в гъстите шубраци между скалите.

— Сто-двеста души, а сега може би и по-малко — отговори Марко. — Някои от бандитите прекарват в планината само свободното си време. Края на седмицата, когато няма какво да правят или когато не могат да намерят никаква работа по чифлиците.

Локатели се намръщи.

— Знаеш ли какво ще направя, когато сляза от кораба? — обърна се той към Брадли. — Ще коленича и ще целуна земята.

— Ще ти доскучае, когато се махнеш оттук — рече Брадли. — Ще разбереш, че ти липсва напрежението.

Показа се Монтелупо — купчина сиви келяви постройки сред скалите.

— Е, пристигнахме — рече Брадли. — Романтично е по своему, нали?

Той намали скоростта, за да се полюбува на дивата природа, прикътала селото. Ето какво значи да си в естествената си среда, помисли си той: тези грамадни бели скали, кацнали сякаш нарочно една върху друга; тези подобни на ледници залежи от варовик, които по-далеч приличаха на снежни полета; тук-там някой бор, причудливо огънат от вятъра; в подножието ждрело, в което се хвърля водопад; идиличният овчар на хълма, който при даден знак сигурно изкопава оръжието и тръгва с бандата на Месина. С една дума, мястото все още пазеше изящния си езически чар и Брадли хареса всичко наоколо.