Норман Луис - Специалист от Сицилия

Не мина и месец и в един дом в Сан Стефано зад спуснатите капаци на прозорците се състоя рядка и вълнуваща церемония, при която Таляфери и тримата му подчинени се събраха да приемат Ричоне за член на братството. Петимата, облечени като за сватба в тесни тъмни костюми, насядаха около една маса; сетне, използвайки кухненския нож вместо обреден кинжал, всеки от тях прободе върха на палеца си. Капките кръв падаха и се смесваха върху къс хартия със знаци, преписани от книгата на свети Киприан — селски наръчник по магия, който винаги може да се намери в такива затънтени планински села. Таляфери подържа хартията над пламъка на една свещ, изгори я и церемонията завърши. Никой не продума нито дума. Петимата станаха и се прегърнаха.

Церемонията потресе Марко Ричоне. Отсега нататък той щеше да принадлежи на тях, щеше да бъде верен само на тях и на никой друг. Вече нямаше защо да раболепничи пред закона, да се тревожи да не престъпи божите заповеди, защото тайнствените мълчаливи хора, които го взеха под закрилата си, сами диктуваха законите и по своему опрощаваха греховете. От него се искаше само да бъде предан на непоклатимия кодекс и на онези, които живееха по него; а тъй като богатството и общественото положение не означаваха нищо в братството, негови членове можеха да бъдат и овчари, и принцове; но те можеха да бъдат разпознати начаса сред тълпата по твърдия им поглед, по онова зловещо спокойствие, което идва от съзнанието за собствената сила и неуязвимост.

Отвън цареше обедното спокойствие на големия славен град, потънал в тъмнооранжево под многото си куполи; вътре — напрегната апатия сред поръждавелите палмови листа на хотел „Соле“, където всяка палма сякаш тънеше в малка пустинна мараня. Бяха изпратили Марко с почти безнадеждната заръка за мартини в един град, който не предлагаше нищо друго освен марсала; при това във виното често имаше противно много жълтък. Брадли остана да отбива нападките на Локатели.

— Пот ме избива всеки път, когато мисля за това — рече Локатели. — Той дори още не е възмъжал. Двадесет и две годишен хлапак.

Брадли престана да тананика самодоволно Non Ti Scorda di Me 1 1 Не ме забравяй (итал.) — Бел.прев. , мелодия, пропита от носталгията, която бе обзела всички към края на войната.

— Тук годините не са същите — каза той. — Тези хлапаци растат бързо. Преди да навършат двадесет, те вече са зрели хора със съзнание за отговорностите си. На вид може да е хлапак, но всъщност е сериозен семеен мъж.

— Знаеш ли на колко години е жена му?

— Четиринадесет. Какво от това? Такъв е обичаят тук.

— Досега не са ни възлагали по-сериозна задача от тази.

— И едва ли ще ни възложат.

— Ще ни изстинат местата, ако нещо се оплеска.

— Нищо няма да се оплеска. Той е човек на дон К. и това ми стига. Дон К. не е вчерашен, още не съм срещал човек като него. Нашият приятел ще изпълни всичко, каквото му е наредено. И то компетентно.

Брадли скопчи ръце, а сетне ги разтвори, като с този жест сякаш събра и отхвърли всички други възражения на Локатели. Той съзнаваше, че е човек, в чиито жили тече по-хладна кръв, който не действува импулсивно, защото всичко обмисля, и се стараеше някак си да компенсира това: беше прихванал от италианците изразителната им жестикулация, както и цяла гама от екзалтирани възгласи. И сега запремигва ненужно, а сдържаният и навъсен Локатели, който рядко използваше ръцете си освен при хранене, продължаваше да се терзае от опасения и да мрънка предупреждения.

— Ние ще спасим Европа — заяви Брадли — и този невзрачен на вид младеж ще ни помогне в това. Чака го голямо бъдеще.

— Не, така няма да я спасим — възрази Локатели. — Ако действаме по сценария на дон К., няма да постигнем друго, освен да създадем куп мъченици. Ако изпортим нещо, свършено е с нас в тази страна. Край!

Наблюдавайки го, Брадли поклати глава. Локатели седеше с присвита между раменете глава и приличаше на лешояд. Брадли овладя обхваналото го раздразнение. Този човек, някогашният безценен сътрудник, сега се превръщаше в тежест, и то само защото песимизмът беше заразителен. Той беше един от основателите на Централното управление за информация още преди Пърл Харбър и с ентусиазъм се беше прехвърлил в неговия филиал — предизвикалото завист и насмешки Управление за стратегическо разузнаване, чиито сътрудници още тогава бяха кръстени от випускниците на Уест Пойнт „драгуните на Донован“. Локатели се залавяше за всичко с байроновска стръв и жар: не го плашеше никаква операция нито в норвежкия тил, нито в окупирана Франция. Той за малко не постигна най-големия си успех в тайното посещение при Мусолини през 1943 и последвалото го споразумение, съгласно което диктаторът трябваше да остане като глава на италианското правителство, напълно готов да сътрудничи на победителите и да дресира народа си така, както не биха могли да сторят това съюзниците. Изпълнението на споразумението беше осуетено от намесата на Чърчиловите войнолюбци и с това звездата на Локатели беше започнала да залязва. С ликвидирането на Управлението за стратегическо разузнаване го завещаха на ЦРУ заедно — както сега си мислеше Брадли — с маса други безделници. Още ненавършил четиридесет, Локатели сякаш изведнъж се състари: по челото му се очертаха дълбоки бръчки, а очите му изгубиха блясъка си.