Атанас Лазаров - Лен и Линда

— А, един момент! Подиши тук и тук, на всяко от бюрата, че си информиран за всичко. Оня, предишния беше юрист и прочете пълния текст на документа, чак тогава го подписа. Предполагам, че ти нямаш нужда.

Прав беше. Нямаше нужда от нищо, щом това е беше единствената възможност.

И Ленард тръгна. Отвори вратата бавно.

Пред него се оказа друг човек в сиво.

— О, днес май смелчаците са повечко, а? — усмихна се злорадо, както се стори на Лен, и продължи — Заповядай, седни!

Лен седна в креслото срещу бюрото на служителя. Скръсти ръце и зачака търпеливо.

— Можеш да ме наричаш Нат. На всички си казвам името, щом са достатъчно смели да дойдат тук. Така. Целта е проста — да свършиш задачата, която ще ти дадем. И за да видиш колко сме либерални и как нашето общество почти по нищо не се различава от вашето, ще ти кажа — Ти избираш.

Аман — помисли си Лен.

— Всеки има възможност да избере една от тези три кутийки. Виждаш сам, че са в три различни цвята — бяла, червена и черна. Не се безпокой, трудността на задачите е една и съща. Разликата в цветовете изразява по-скоро различните области. — смръщил вежди, Нат се почеса по челото и сякаш се почуди дали да каже още нещо, но в последния момент се отказа. — Достатъчно ти подсказах. Е, чакам да чуя избора ти. — скръсти ръце и загледа изпитателно.

Лен не беше от хората, които обичат да се набиват на очи. Никога не се държеше грубо или дръзко, говореше спокойно и се обличаше семпло. Този Лен би избрал черното… или бялото. И тъкмо когато посягаше към бялата кутийка, той се сепна. Сети се как Линда го чака и сигурно се притеснява за него, как можеше сега да са заедно и чувствата му закипяха. Отдръпна леко ръката си, посегна и сграбчи червената. Огледа я отблизо, после вдигна очи към човека пред него. Той се усмихна.

— Това ли избираш?

— Май да. Да!

— Поздравления, приятелю. Избра задачка от любимата ми сфера. Какво според теб означава червеното?

— Ами, …страст? — ням въпрос се четеше в очите на Лен, както и надеждата, че е сгрешил.

— Точно така. Явно уцели с избора, а? — Нат говореше, вадейки една червена кутия нейде от бюрото си. Отвори я и в нея се видяха безброй малки картончета, подредени вертикално, така че се виждаха само горните им ръбове. — Изтегли си едно! — побутване на кутията. — Прочети на глас номера му, а останалото може да си го четеш на ум.

Лен бръкна в кутията и без да се чуди извади едно картонче от средата. Повъртя го малко в ръцете си, сякаш се чудеше дали всичко е наред, и го вдигна пред очите си.

— 27.

— О! В самото начало. Началните задачи са винаги малко по-така… знаеш какво имам предвид. Картончетата с най-оригиналното съдържание са винаги едни от първите. 27, х-м-м. А, да, ха-ха, сетих се. Е, приятел, ще трябва да се поизпотиш малко с дъртата, ама… може пък да ти провърви… знае ли се? — след около петнадесетсекундна пауза Нат продължи — Значи…

Първо — задачата ти е да докараш „нашето цвете“ до състояние на абсолютно нимфоманство. Ако още не си разбрал, „нашето цвете“ е 51-годишна бивша проститутка. Просто трябва да изтръгнеш оная апатия, която всяка проститутка притежава, като мине определена бройка клиенти. А „нашето цвете“ е на 51 г. и още като беше на 18 г. се носеха легенди за нея. И второ — имаш на разположение 24 часа! Всичко трябва да се върши бързо и експедитивно, знаеш… пък и няма смисъл от ненужно разтакаване. За всички е по-добре… особено за теб.

Лен пребледня. Той гледаше с леко отворена уста и с оня неразбиращ и учуден поглед, сякаш питаше — ти да не се бъзикаш?!

— Женен съм от един месец, а ти искаш да съблазнявам една 50-годишна проситтутка?!

— 51-годишна, бивша проститутка и ако си мислеш, че ще минеш само със съблазняването — жестоко се лъжеш! Ако искаш да успееш, мой човек, ще ти кажа, че позите от цялата „Кама сутра“ няма да ти стигнат. Но запомни главната си задача — трябва да я направиш нимфоманка и да я изтръгнеш от апатията по време на … сещаш се кое. Ако си разбрал, можеш да вървиш.

Нат не бе довършил още думите си, когато Лен се озова на морски бряг в лека есенна привечер, с объркани мисли и много неизречени въпроси. Вятърът духаше приятно, в ляво се виждаше морето, малки вълнички стигаха на около метър от него и пак с връщаха, за да дойдат отново и отново. Слънцето залязваше зад вила, разположена на скално възвишение на двадесетина метра от брега. Вилата бе изцяло направена от дърво, а по стените й висяха някакви растения, билки може би, за да съхнат. През прозореца се процеждаше светлината на крушка. Силуета на човек се показа и вратата започна да се отваря.