Веско Лазаров - Люти лакърдии за благи врачани ((сборник))

На Димитровден при него се спрял познат руски солдат с автомат „Шпагин“ на гърба и го поздравил:

— Здраствуй Митя! С празником! — Какъв празник? — попитал Мито.

— Октябърская революция! — гордо отвърнал солдата и засукал мустаци.

— А па я помислих, че ми честитиш именнио ден — Димитровден.

— И так можно! Давай въйпием для твое здорове!

Мито набързо затворил „дюкяна“. Прибрал стоката куфара, взел го под мищница и двамата се отправили към Вълчиновата кръчма. Там започнали да поливат празниците! Най-напред поляли Октомврийската революция, после Димитровден и поливали до късна доба. Мито, като именяк платил масрафа. Разчувстван от жеста солдата свали! „Шпагина“ и го зарамчил на Митовия гръб, като казал:

— На память Нашият гледал, гледал, бръкнал в куфара и извадил един капан за мишки. Подал го на солдата и рекъл:

— На память!

После се разцелували и всеки поел своя път. Мито с „Шпагина“ на рамо, а солдата — с капан за мишки.

Сутринта на развода солдата се явил с капан за мишки вместо с „Шпагин“. Комендантските пък намерили Мито заспал на куфара в бараката, прегърнал „Шпагина“.

Даже автомата не му беше дал кураж да легне при баба Дана. В съня си той нежно го притискаше вместо любимата.

Нисък, с малки мустаци, облечен с дрехи алафранга. Кръчмата му се намираше на площада срещу касапските дюкяни. Малък, опушен дюкян с няколко маси. В ъгъла димеше по цял ден скара с дървени въглища. От скарата в кръчмата цареше полумрак, а от комина се разнасяше над целия площад приятният аромат на печено. Постоянните му клиенти бяха касапите, а адвокатите от околните кантори и съдиите от градския мирови съд обядваха вкусна скара. Специалитета на кръчмата бяха печени пресни дреболии — момици, бъбреци, ядки, дробчета. Обикновено Емшерията ги вземаше от касапите без пари или срещу някаква почерпка. Затова ги продаваше много евтино. Кръчмарският тезгях се намираше в дъното, до скарата. Над тезгяха висеха две табели, дело на художника Петър Графо. На тях показалеца на една ръка сочеше надписа „Уважение всекиму, вересия никому!“, а на другата „Тук е така!“. Кръчмата беше благодатно място за шеги и мюзевирлъци. За тази атмосфера допринасяше и самия стопанин — класически шегаджия и мюзевир.

Ракията и виното клиентите пиеха с юзчета. Скарата се сервираше направо в дървени танурчета. Много често клиентите отиваха до скарата, пробираха си каквото им хареса и с машата го слагаха на танурчето.

Веднъж дошъл някакъв виден столичен адвокат. Довел го негов колега да обядват. Отишъл до тезгяха и попитал:

— Какво ще ми предложите за обяд?

Танас си наливал юзчетата и не повдигнал глава, а и да я е повдигнел, от ароматния пушек нищо не се виждало. Помислил, че е някой шегаджия врачанин и му отговорил:

— Курче на танурче! Вземи си танурче и иди си избери от скарата! Ама гледай да е по-голямо и да е добре опечено!

Адвокатът се посмутил за момент, но после взел едно танурче и си избрал каквото му харесвало.

През време на обяда, заедно с момичката схрускал едно малко въгленче. Бетнал танурчето на страна, отишъл на тезгяха и възмутено казал:

— Как може такова нещо? Щях да си счупя зъбите. Провинциалист с провинциалист!

Танас миел юзчетата и ги подреждал. Погледнал възмутения клиент и си изтрил ръцете в мазната престилка. После вдигнал, показалеца на дясната ръка и му посочил табелата, на която пишело:

„Тук е така!“

Цялата кръчма избухнала в смях, а видният адвокат бързо, бързо изнесъл дебелия си задник.

Ще бъде голям грях, да не кажа престъпление, ако не опиша една малка част от хората, които придаваха колорита на Враца. „Сериозните“ хора на града ги наричаха „шашави“. Етикет за хора с известни умствени недостатъци. Аз мога да се съглася! до някъде, затова защото всеки един от тях си беше по своему „шашав“. Да е шашав човек, не значи че трябва непременнс да е с умствени отклонения. Няма човек на тази земя определени моменти да не е бил шашав. Всяко увлечение по нещо си е своего рода шашавлък. Сега е модерно тогавашна шашавлък да се нарича в най-лека форма мечтателност, в средна — хоби, а при по-силна форма — ексцентричност. Твърдо съм убеден, че ако всички хора са били „сериозни“, човечеството да е застинало в определен стадий на развитие и да не е помръднало векове напред. Нима Икар, Архимед, Кюри, Айнщайн не са били по своему шашави?