Веско Лазаров - Люти лакърдии за благи врачани ((сборник))

Дядо Илия бе занаятчия и добър майстор в занаята си. Като всеки занаятчия, той беше голям кюрлукчия. Работилницата му се намираше в Хармана, на такова място, че всички селяни, идващи на пазар, минаваха покрай нея като през баждарница. През пазарните дни идваха много цигани — копанари и калайджии от околните села, за да продават стоката си. С тях идваха и циганките им, които всеки знае, че са известни с врачуването си.

В един такъв пазарен ден дядо Илия излезе пред работилницата си да изпуши един тютюн на чист въздух. Седнал на един стол под липата и започнал да си свива цигара. Тогава по-сиромасите не пушеха купешки цигари, а си купуваха нарязан тютюн и цигарени книжки, в които завиваха тютюна. Голям майсторлък беше да се свие цигара, твърда като молив. Отдолу идвали две циганки, едната стара като дядо Ной, а другата млада и засукана. Спрели се при дядо Илия, стоварили торбите и старата му рекла:

— Добър ден, майсторе! Ще ми свиеш и на мен една цигара, пък аз ще ти врачувам за нея! Като гледам голем късмет те чака!

— На какво ще ми врачуваш? — попитал той и й подал цигарата.

— На каквото искаш, на карти, на ръка, или на боб, — рекла циганката.

Дядо Илия станал, завърнал престилката си, бръкнал в джоба на панталона си, извадил една сребърна столевка и казал:

— Ще ми гледа невестата и ако познае, освен цигарата и столевката ще й дам!

— Младо е още невестето, ама по гледане не пада по-долу от мен, — рекла зарадвана циганката.

Оправил си престилката майстора и казал:

— Гледай ме невесто добре! Ако познаеш в кой крачол ми е онази работа, халал да ти е стотачката!

Гледала го невестата, оглеждала го и старата циганка. Посъветвали се на цигански и невестата отсякла:

— В левия крачол е! Давай стотачката! Усмихнал се дядо Илия и казал:

— Не позна! А да беше рекла и за десния пак нямаше да познаеш!

— Защо бе майсторе? — попитали в един глас циганките.

— Защото отдавна го няма нито в левия, нито в десния — рекъл тъжно той, подал им столевката и си влязъл в работилницата…

По онова време, когато Враца беше 18000 жители имаше три гробища — български (сега старите гробища), турски над (Окръжната болница) и еврейски (между Бутов дол и Бистрец). Българските и еврейските съществуват и сега, а турските само като наименование на местност. Погребенията на покойниците ставаха по съответните религиозни канони. Евреите ги опяваха в Хаврата от Хамамбашията, турците ги къпеха, увиваха ги в един чаршаф и ги оплакваха в къщи. До гробищата ги караха с каруца и там ги изтърсваха в гроба. Като изтърсят мъртвеца, всички бягат на страни, а той както падне, така го заравят.

Българските погребения се извършваха съгласно християнските обичаи. Тогавашните християнски погребения не се различаваха много от тези, които се извършват сега.

Колите (наречени катафалки), които превозваха покойниците бяха специална конструкция, с конска тяга. При починал човек камбаната на черквата, в която той е енориаш, бие цял ден. По този начин се известява на махалата, че е починал еди кой си. Покойникът, когато дойде време за опелото, се взема с катафалката от дома му и се закарва в черквата. При този транспорт се спазваха съответните ритуали:

Конете, впрегнати в катафалката, бяха облечени в черни савани, кочияшът също. Ковчегът с покойника се поставя върху черга на катафалката, като капакът е махнат, за да може покойникът да се прости за последен път с хората от града. Траурното шествие до черквата и от там след опелото, до мястото на вечния покой ставаше по приетия ред. Най-напред върви кръста с името на покойника (носеше го Салията), след него факлията (носеше я Иван Рако), после тавата с житото ( носеше я на главата си Фръцко), следва свещеникът, който пее и размахва кадилницата, катафалката и траурното шествие. Хората, които срещаха шествието, се спираха, докато то премине, прекръстваха се и покланяха на покойника.

Ще бъде престъпление, ако не отделим малко внимание на личностите, водещи траурната процесия. Това бяха хора достойни за велико перо. Докато свещениците бяха различни в зависимост от енорията на покойника, то двете катафалки и тримата носачи бяха неизменен атрибут на всеки погребален ритуал. За този ритуал се изискваше артистичен талант, който не им липсваше, особено на Салията и Фръцко, Отношенията между тях бяха приятелски, въпреки че живееха в различни части на града — Рако в Хармана, Фръцко — в Пинташката бахча, а Салията — в Кемера. Особено артистичен беше Фръцко. Той! беше нисичък, облечен в черни дрехи и неизменен каскет на главата. Каскетът му беше огромен и отвътре имаше някакви подплънки, които облекчаваха главата му при носене на голямата тава с жито върху нея. Тъга и умиление изпитваше като го гледа човек, когато траурната церемония се движеше. Отпред Салията, изправен като гвардеец, взел за почест вместо! пушка погребалния кръст, след него Рако, стиснал с ръка факлията, вървейки в такт с конете на катафалката и накрая! Фръцко с балетна стъпка и тепсия на главата. Походката му беше толкова артистична, че дори Мариус Куркински би му завидел. Мъничкото му дупе се въртеше и описваше такива криви, които дори най-добрата султанска танцьорка не би могла даже да помисли, че може да опише. От грацията на тялото и извивките, които описваше дупето му, незнаен врачанин — мюзевир му бе лепнал прякора Фръцко.