Веско Лазаров - Люти лакърдии за благи врачани ((сборник))

През 1873 година за врачански владика бил ръкоположен Аверкий, който сяда на трона на Софроний Врачански. Критерият й изискванията на врачани основателно били високи и Аверкий не ги оправдал. Той бил голям скъперник и много страхлив. Още първото разочарование му донесло мирянско кръщение и прякор. Дядо Аверкий станал за врачани Джавакалецо. Ръкополагането за владика е пожизнено и само смъртта можела да избави врачани от Джавакалецо. На помощ дошъл врачанския мюзевирски гений.

Жената на бошнака Ахмед Бег Лазов, виден бей в града, била българка от Тронковия род. Първенците българи дали съвет на дядо Аверкий да анатемоса рода, като забрани на православните християни да влизат във взаимоотношения с Тронковата фамилия, което той немедлено направил. Това разгневило Ахмед Бег и той накарал тъщата си да се оплаче на русенския Валия, което тя и сторила. Валията телеграфически извикал Аверкий за обяснение. Знаейки какво го очаква, стегнал багажа и вместо за Русе, Аверкий отпрашил за Цариград и не се върнал повече във Враца.

Друг мюзевирлък, няколко десетки години по-късно, се отнася за Драган Цанков — либерал заточен във Враца. Неговите противници консерватори пръснали слух, че Цанков е умопобъркан. Слухът се разпространил светкавично и от името на врачанската общественост било оформено заявление — подписка до областния управител. В нея се искало Цанков да бъде въдворен в лудница, за да се предпази населението на Враца от заразяване.

Интригите и по онова време не липсвали на врачани.

Етрополченинът Симеон Подбалкански и тревненеца Иван Славейков, (син на Петко Славейков) били учители във Възнесенското училище. Иван Славейков бил млад, хубав и бохем, което не се понравило на Подбалкански. За да се отърве от своя опасен съперник, последният пуска слух, че Славейков прави любов с балдъзата на Чорбаджията Тодораки Хаджийски.

Това разгневило Тодораки и той търсел начин да го залови и уволни от училище. Подбалкански залагал много капани на младия си колега, но Господ го пазел и той не попаднал в нито един.

Един ден Подбалкански вижда отдалече в гръб три моми в двора на училището. Помислил, че едната от тях е балдъзата на Хаджийски отиваща на любовна среща. Веднага извикал Тодораки, за да хванат прелюбодееца на местопрестъплението. < Нахълтвайки като хала в стаята, Тодораки останал като посран, когато видял, че балдъзата му не е между трите моми. Оказало се, че Славейков по това време бил на разходка извън града. Тази интрига струвала на интриганта скъпо, а на Тодораки шегите на врачанските чорбаджии. Подбалкански бил преместен от Възнесенското в Долномахленското училище.

Перлата в огърлицата на Враца безспорно е Кемеро. Като казвам това ни най-малко искам да омаловажавам останалите махали на този прекрасен град. Нанизът е хубав, когато всичко в него е подредено. Това не значи, че няма да описвам хора и събития от цяла Враца. Ще се помъча да обрисувам образа на изстрадалия врачанин, такъв, какъвто съм го видял и запомнил. Ако успея поне малко да измия лицето му оплювано и маскарено, ще бъда много доволен.

Дар Божи е изкуството на врачанина да дава точни квалификации, наименования и имена. Наименованията „Хармано“, „Дудако“, „Кокошарската капия“, „Игриз махала“, „Усран дол“ показват това. За „Кемеро“ нещата стоят по-другояче. Това е турска дума, която означава кожена кесия за пари.

Махалата прилича на огромен кемер, чието устие започва от ждрелото на Вратцата и веднага след излизане от него има значително уширение. В средата на ждрелото тече бистрата река Лева. Водата скача между заоблени речни камъни, прави бели гребени по своя път и създава със своя ромон една неповторима романтика. Когато реката придойде, тя прилича на разгневена фурия, на която да не си насреща. Със страхотен тътен мътните талази носят всичко попаднало им на пътя. Прескачат големите заоблени камъни, а по-малките влачат със себе си. Стихията яростно се блъска в стените на каменното корито, търсейки простор и свобода. Излизайки от ждрелото, тя се поуспокоява в широкото корито, намалява своя рев и ярост, намерила жадувания простор.

Около коритото на реката лъкатуши джадето от Враца за Згориград, Осиково и Дупни връх. Бялата му каменна настилка върви плътно прегърнала сребърната снага на реката. Тази любовно прегръдка завършва при Кемерския мост, където идилията свършва и те се разделят.

В дясно се издигат вертикално огромни скали, в подножието на които се намира Градището. Това са останки от стария град. Непосредствено до ждрелото в местността „Лудото езеро“ се намира резервоара на стария водопровод. Точно срещу него се намираше стара воденица — караджейката на Мито Вълчинков. Под нея беше ресторант-градина „Чайка“, която заедно с плувния басейн и ресторант „Лидовенеция“ бяха любимо място на врачани за отдих и почивка в празнични дни. Разкошните природни дадености — скали, гора и реката придаваха онова спокойствие, което кара човек да се отдели от ежедневието и да потъне в лоното на майката земя. Допълнителен колорит създаваха файтоните. Медните гласове на звънчетата им се сливаха с тихия ромон на реката и птичия хор, носещ се от гората.