Ник Хорнби - Ега ти животът

Както и да е, тази вечер ми е все едно в коя посока ще поеме животът ми. Възможно е Мари да дойде при мен, когато си тръгвам, и да ме покани да хапнем по нещо или пък да се прибера вкъщи, където Лора седи, пие чай и нервно чака да бъде опростена. И двете мечти ми изглеждат еднакво привлекателни и всяка от тях би ме направила страхотно щастлив.

След около час Мари си прави почивка. Седи на пода върху подиума и отпива от бутилка „Будвайзер“. По едно време се появи някакъв тип и остави до нея кашон касети с нейни записи. По 5.99 едната, но пък те нямаха монети за ресто, така че всъщност бяха по шест кинта. Купуваме си една за тримата и за наш ужас тя ни заговаря:

— Кефите ли се?

Кимваме.

— Супер, ’щото и на мен ми е кеф.

— Супер — казвам аз и май нищо друго не ми иде на акъла.

Най-дребната банкнота, която имам, е десетачка, така че стоя изтъпанчен пред нея и мълча като риба, докато пичът търси четири монети от по една лира, за да ми върне.

— В Лондон живееш, така ли? — питам я аз.

— Аха. Всъщност съвсем наблизо от тука.

— Харесва ли ти кварталът? — пита Бари.

Браво на него. Никога нямаше да се сетя да й задам такъв въпрос.

— Не е зле. Хей, момчета, вие няма начин да не знаете. Да има наоколо някакви свестни музикални магазини или трябва да ходя до Уест енд?

Е, питам, трябва ли сега да се обиждаме, задето ни позна, че сме сродни души? Просто ни личи, че сме хора, които знаят музикалните магазини. Така си изглеждаме, такива сме си.

Бари и Дик щяха да се пребият от бързане да обяснят:

— Той има!

— Той има!

— В Холоуей!

— На една пряка от ъгъла със „Севън систърс“!

— „Шампионат винил“!

— Там работим!

— Ще ти хареса!

— Намини!

Тя се изсмива на изблика им на ентусиазъм.

— К’во продавате?

— По малко от всичко, което е наистина добро. Блус, кънтри, соул, ню уейв…

— Звучи супер.

Някой друг се приближава да говори с нея, така че тя ни се усмихва приятно и ни обръща гръб. Връщаме се до мястото, където си кибичихме преди.

— И за к’во ви трябваше да й казвате за магазина? — питам ги аз.

— Ми от де да знам, че е строго секретно — казва Бари. — Тъй де, знам, че нямаме клиенти, но мислех, че това е нещо кофти, а не такова… бизнесстратегия.

— Няма да направи оборот.

— Ама разбира се, че няма. Нали затуй точно ни пита дали знаем някакви добри магазини за музика. Иска само да дойде, за да ни губи времето.

Знам, че се държа глупаво, но не исках да ми идва в магазина. Ако дойдеше в магазина ми, можеше наистина да я харесам и тогава щях да почна да я чакам да идва, и то непрекъснато, а когато дойде, да се чувствам нервен и глупав и в крайна сметка да я поканя да пийнем по нещо, ама по някакъв тъп и заобиколен начин и тогава тя или ще разбере за какво намеквам, при което ще се чувствам като идиот, или ще ме отреже направо, при което пак ще се чувствам като идиот. Но на връщане от лайфа вече си мисля дали ще дойде утре и дали ако дойде, това ще значи нещо, и ако значи, то за кого от нас значи, въпреки че Бари май поначало отпада от класацията.

Еби му майката. Мразя ги тия работи. На колко години трябва да стане човек, преди да им се види краят?

Вкъщи сварвам две съобщения на телефонния секретар — едното от приятелката на Лора, Лиз, другото от самата Лора. Ето ги:

I) Роб, Лиз е. Само да те чуя… ами, да разбера как си, добре ли си. Звънни по някое време. Ъъъ… не взимам нечия страна. Все още. Целувки, чао.

II) Здрасти, аз съм. Трябват ми някои неща. Можеш ли да ми се обадиш сутринта в работата? Мерси.

Психарите могат да изтълкуват по какъв ли не начин всяко от тези две обаждания. Непсихарите биха стигнали до извода, че първата мацка е по приятелски мила и привързана и че на втората изобщо не й пука за мен. Определено не съм психар.

Първото, което правя на сутринта, е да се обадя на Лора. Гадеше ми се, докато набирах номера й, но още повече ми се догади, докато чаках телефонистката да ме свърже. Преди веднага ме познаваше по гласа, а сега говори така, сякаш изобщо не стопля кой съм. Лора иска да намине в събота следобед, докато съм на работа, за да си вземела още бельо — нямам нищо против. Май трябваше да спрем до тук, но аз, глупакът, подемам друг тип разговор, което хич не й харесва, защото е на работа, ама аз упорствам, тя се разплаква и ми затваря телефона. Чувствам се като пълен идиот, задето не успях да се въздържа. Никога не успявам.

Чудя се какво ли би казала, ако знаеше, че в същото това време вече живея с мисълта, че Мари може да намине през магазина? Току-що й бях намекнал по телефона, че е преебала живота ми, а и по време на самия разговор, наистина го вярвах. А ето че сега, само миг по-късно — при това без каквато и да било следа от обърканост или недоволство от себе си — се притеснявам какво да облека, дали да си остана с набола брада, или да се обръсна и каква музика да пусна днес в магазина.